Тинтири Минтири

Тръгнах на похода до Родопите с известни предубеждения, тъй като предходното ми посещение в тази планина не ми донесе особени (в смисъл положителни) емоции. Може да се каже, че въобще не познавам Родопите, което се потвърди и сега при настоящото ми посещение – имах много генерална грешна представа, че тази планина е предимно широколистна, а се оказа, че съвсем не е така. В общи линии – открих топлата вода. Отседнахме в бившата ловна резиденция от времето на социализма до хижа Момчил юнак. Еееееех, живот са си живели едно време бившите величия, а нас, простосмъртните, родителите ни мъкнеха на почивка на бунгала без санитарен възел  в Ахтопол, и цялото семейство беше щастливо, ако ни разпределяха в бунгало в близост до общите тоалетни и бани (на 20 м. например), защото по-отдалечените бяха на 100-ина метра!

Основната част от похода беше в събота – 10 часа, 20 км по сравнително равен терен, като целта на мероприятието беше да стигнем до връх Момчил, намиращ се над х. Свобода.

Групата ни е от 11 души, но двама (мъжете) останаха в хотелчето да си „почиват“. Пътят ни минаваше през местността Хайдушки поляни, в близост до която се натъкнахме на много интересни хора. В търсене къде да пием кафе, попаднахме на отворена вила за гости „Инка“, където ни нагостиха с току що приготвен чай от дюли, сочни ябълки и много интересни разкази за местността, близката църквичка и историята на семейството собственици на вилата. Всички съжалихме, че не сме знаели за съществуването й, и е абсолютно сигурно, че при следващото посещение ще отседнем там: гостоприемни собственици, битова обстановка, 4 стаи, много дърво и корк (къщата е донесена от Сибир), камина, голяма остъклена тераса, а собственикът (бивш учител) колко е сладкодумен, какви истории разказва и как пее родопски песни…не е истина, дет’ се вика.

Не можахме да се насладим достатъчно на неочакваната среща – чакаше ни още много път до крайната цел, а денят вече е по-къс от нощта. Продължихме с бодра крачка без да спираме в хижа Преспа, и след около 2 часа изпълнени с разговори за диви зверове, основно за мечки, и от време на време спорове дали гъбите наоколо са от тези дето се ядат само по веднъж, стигнахме до х. Свобода. Оттук ни очакваха 600 стъпала до монумента на вр. Момчил, простроен, както се сещате, в памет на Момчил войвода.

Монументът на връх Момчил и поглед към Преспанския дял на Родопите от същия този връх

Който ходи често в планината, умее да цени благоразположението на времето. В този ден групата ни особено го оцени, тъй като въпреки прогнозите за дъжд, почти през цялото време слънцето беше с нас и специално се погрижи да се чувстваме добре докато бяхме на върха.

Обратният път ни отне почти същото време, въпреки че този път посоката беше надолнище, но то е от умората. Благополучно се прибрахме, точно по график в 18.30 в хотелчето, и след кратка почивка за баня последва приятната част с вечеря, бърборене, малко карти и бира.

Вторият ден също беше изпълнен с преживявания. Оказа се, че съм била в дълбока заблуда по още един въпрос – що е то „Чудните мостове“. Без да съм се интересувала специално, си мислех че това са някакви мостове, строени по време на турско робство, а се оказа, че това е природен феномен. Едновремешна пещера с подземна река в резултат от ерозия и вероятно с помощта природен катаклизъм се е срутила, като са останали 3 скали във формата на мостове с височина около 40 метра, под които още си тече реката. Третият мост все още не е изследван.

Големият мост. Перфектен свод!

Минахме и през Бачковския манастир. Отклонението от главния път към манастира е затрупано със сергии. Табелата на една от тях ми направи особено впечатление, и си дадох сметка колко болен народ има наоколо…

Оставям на всеки да прецени според въображението си, какво е преживял продавачът на сергията, та да стигне до решението да сложи тази табела.

Етикети: поход, пространство