След получени немалко съвети и препоръки на тема кой е по- по- най-, отидох на преглед при едно от „светилата“ в областта на коленните травми (няма да споменавам имена). След като обясних с 2 изречения кога къде и какво ми се е случило, докторът ми врътна крака по особен начин и без никакво колебание постави диагноза скъсана предна кръстна връзка и обясни, че ако искам да спортувам (включително трекинг) трябва да се подложа на операция, че може и да не се оперирам, но това означава ограничени възможности на живота. Резултатът от прегледа ме травмира още толкова психически, та вече бях с 2 травми.

Реших да потърся второ мнение, този път с направление през здравната каса (не ми се даваха още 40 лв.). Личната ми лекарка ми даде направление и попита къде ще се преглеждам, на което аз споделих, че съм решила да бъде в ортопедията в Горна баня (приятели ме насочиха там, като възможно най-доброто място). Джипито успя да ме убеди, че ортопедът в тяхното ДКЦ е много добър и последвах съвета й да се прегледам при него, за което впоследствие горещо съжалих. Въпросният доктор, по скромното ми мнение, беше абсолютно безсилен да предположи каквото и да е, като след няколко разкарвания нагоре-надолу, рентгенова снимка, сгъваници и разгъваници на коляното, почти ме обвини че симулирам, че едва ли не се чудя как да си запълня времето като ходя по доктори, и констатира „много хубави стави“ или по-скоро беше „да ти имам ставите“ (то друго не може да се види на рентгеновата снимка). Накрая попита дали ще правим физиотерапия. Еййй, докторе, аз съм дошла вие да кажете какво да се прави, аз досега се самолекувах, мога и сама да си продължа по този начин. Както и да е, получавайки заветното направление за физиотерапия, и той се опита да ме накара да си правя физиотерапията при тях, за да съм била под наблюдение???!!! Отказах – втори път ако ме бяха изпързаляли щеше да си е направо лекомислие.

Ще бъде нечестно ако не споделя, че в поликлиниката, която избрах за физиотерапията, отношението беше много добро, но пак станах свидетел на разговор за изпълнение на план/квота и тем подобни.

Какво се случва в здравната ни система и има ли я въобще. Машина за пари и направления ли е, за самосъхранение на гилдията, или и двете. Всички тези въпроси си задавам през последната седмица и, за съжаление, отговорите са отчайващи. Как така стана, че на всеки кабинет с най-големите букви е написано, че преди прегледа се плаща потребителската такса от 2.40 лв. Как така стана, че по-важно е да се осигури пътека за близкия колега-лекар, вместо да се насочи пациента към ПОДХОДЯЩИЯ специалист. Как така стана, че като пациенти не можем да се доверим на препоръките на лекаря. Съжалявам, дами и господа лекари, но ви нямам доверие (вероятно има причина за това). Не е ли абсурдно в рамките на 1 седмица да ми бъдат поставени 2 коренно различни диагнози (интересно е и това, че нито един от двамата лекари дори не спомена за възможността ядрено-магнитен резонанс, с който може по категоричен начин да се постави точна диагноза).

Понеже по принцип съм оптимистка, надявам се моя случай да е изключение, отношението на лекаря към Пациента преобладаващо да е персонално и всички действия и препоръки на лекаря да са следствие от желанието да се направи най-подходящото и най-доброто. Надявам се, но някак си не вярвам…

Пътувам в маршрутката на път за офиса, минава 9, задръстено. В близост около мен седят 4 момичета и си бърборят. Заслушвам се неволно в разговора, от който се разбира, че са студентки, отиват на изпит и се притесняват, че закъсняват.  Едното момиче казва, че съжалява, че е подценила този предмет.  Дотук – всичко нормално. Следващата реплика обаче, от друго момиче, е: „Какво значи подценила?“ без ни най-малко притеснение. Докато се възмущавам наум как може някой на над 18 години да не знае какво значи думата „подценявам“, на момичето му обясняват значението на думата и разговора преминава към темата на изпита.  Разбирам, че отиват на изпит по „Фонетика“, което със сигурност значи, че са студентки по някаква хуманитарна наука, от което става още по-абсурдно незнанието на значението на една най-обикновена дума.

Разбирам, че всеки университет се бори (в буквалния смисъл) за студенти, защото от това зависи бюджета му, но, господа управници, не трябва ли да има поне елементарни изисквания, минимално необходимо ниво на знания за тези, които прекрачват прага на университета. По неофициални данни едва 20% от студентите наистина полагат усилия и имат желание да учат. За останалите студентството е просто повод да дойдат в София, да се отърват от скуката на село и от родителското тяло. Тъжно е.

Пази ни Боже, да не ни се случи нещо, че няма да се намери кой да се отзове.  Толкова дебели ли са станали черупките ни, та въобще да не усещаме съпричастие към околните. Дори нерядко ми се е случвало някой съвсем нарочно да се прави на ударен, на не чул, на не видял, само и единствено да не се мине с нещо да му се наруши спокойствието. А нерядко вниманието към човека наоколо е само един жест, само едно подаване на ръка. Кога станахме толкова стиснати, къде изчезва човешкото…

Направо ме е срам от Станишев и сие, които след обявяването на решението, веднага заеха позиция на обидена девойка, колко са недооценени нашите мерки и действия, как ние не сме виновни, просто Брюксел нещо пак не ни е разбрал. А само преди седмица бяхме свидетели на поредния конгрес на Столетницата, в който се отчете голямата работа, дето е свършена (разбирай лайняна), и се дадоха заявки за още един мандат управление.

Чудя се, кога ли политиците ни ще се събудят, чудя се всъщност наистина ли загубихме 220 млн. евро – и да ги бяхме получили пак обикновения данъкопрлатец нямаше да усети каквато и да е полза, просто защото щяха да потънат в нечий дълбок джоб.