Скакля

Тръгнахме по Вазовите пътеки, водещи до водопада Скакля. Те преминават през регулирана вилна зона и голяма част от пътеките са всъщност улици, именувани по подходящ начин: ул. Иван Вазов, ул. Дядо Йоцо. Възникналата по пътя идея да хапнем и починем на водопада се провали – нямаше никакъв водопад, само скали. Дори се стигна до абсурдната ситуация една от нас да накара останалите да се заслушаме, щото й се счуло че някъде капе капка. Е, хванахме се! Слухтяхме в мълчание известно време, но нищо не се чуваше – пълна суша.

Изглед от с. Заселе

Решихме да почиваме по-нагоре някъде, където има хубава гледка. Така и направихме. Село Заселе е невероятно място върху скалите, поне 500 м над Искърското дефиле. С такава гледка се живее 100 години… Даже ми се прииска да имам къща там. Знаете, в малките села, особено отдалечените от големия град, времето тече по друг начин, направо изпадаш в нещо като безтегловност. Тъй като не се предвиждаше голям преход (1 час до върха и 2 до 3 максимум часа слизане), не бързахме особено. Минаваше 12 часа, когато тръгнахме от Заселе. До Зимевица вървяхме по шосето, от където ни упътиха как да стигнем до върха. Пътека и маркировка няма. Водачката ни разполагаше с карта от преди 30-ина години на Западна Стара планина (и аз имам същата, но не я носех), просто по-нова не е изадвана, на която едва ли можехме да се доверим особено. По-нагоре срещнахме един овчар, който ни посъветва да минем през гората, защото през по-откритата част тревата е много висока и трудно се върви. Оказа се прав, дъбовата гора беше идеално проходима, а и водачката ни добре се ориентира как да заобиколим скалите. След малко емоции около следи от големи лапи в гората и един подхлъзнат камък, който изгрухтя точно като прасе, доволни пристигнахме на върха. Овчарят ни беше казал, че даже с лазене ще слезем до Искрец за 3 часа. Времето беше с нас – позволи ни да си починем на върха, като скри слънцето и не беше така горещо.

Около 14 часа тръгнахме надолу. Хванахме един черен път, по който могат да минават явно само високопроходими автомобили. Посоката беше запад. Когато вървиш по път, който изглежда единствен наоколо, не се напрягаш особено за посоката. Така бая си повървяхме в сладки приказки за екскурзии по европейските столици, глухарчета, работа, зодии и прочее (за мъже май не се отвори дума). Опааа! Изведнъж водачката ни обръща внимание, че пътя по който вървим, води до друг връх и ни връща пак към Бов. Вече явно много сме се отклонили на северо-запад. Не е ясно точно къде се намираме, защото маркираните на картата пътеки въобще не съответстват на настоящата действителност. Изоставихме пътя и тръгнахме на юг, може би по-скоро югоизток из тревуляци, трънки и глогинки. Наоколо се виждаха само баирчета. Идеята беше да стигнем на върха на южното хълмче и оттам да се ориентираме накъде е Искрец. И, изненадаааа! От върха на южното баирче пак се виждаха само баирчета, хайде към следващото. Водачката се стараеше да ни води по билото, тъй като долу в ниското има гори, които отдалеч не можеше да се прецени дали са проходими, а и слизане до ниско и качване после е по-уморително.

Вече бяхме вървели почти 3 часа без спиране по слънце, свършваше ни водата, а въобще не беше ясно къде точно се намираме и колко трябва да вървим още. Всъщност, беше ясно че има още много за ходене… Гледката от поредното хълмче най-после ни разкри част от населено място в далечината в посока юго-запад – ако е Искрец, върнали сме се прекалено много на изток, или е Брезе – 5-6 км северозападно от Искрец. За да минем по билото на следващия южен хълм и да хванем черния път на него, трябваше да заобиколим още на изток. Вече не говорехме много. Водачката си знае – млъкне ли групата, значи ни е налегнала умората. На качване едното момиче мрънкаше, че щял да е много малък прехода. Е, на ти сега – точно каквото си го поръча!

След още един хълм и още едно препятствие – непроходима гора, която отнякъде трябваше да се заобиколи и благодарение на водачката беше реализирано благополучно, хванахме черния път и се поуспокоихме. Тук таме около нас започнаха да се появяват вили. В най-подходящия момент, когато вече бяхме много жадни и уморени, както се случва само по филмите, ни срещна една възрастна жена, която ни даде да пием вода и ни показа по-кратък път.

Изтощени, издрани, обезводнени и нажилени стигнахме заветния цивилизован път може би в Брезе в 19:10 часа. Последният влак от Своге за София е в 20:30, но как ще стигнем до там. На следващия ден всички трябваше да сме на работа. Известно ни е, че връзка със Своге може да се направи най-късно до 19:30 от Искрец. Обсъдихме и възможността за маршрутка от Своге. Зорът беше да се доберем до Своге. Явно щеше да се търси превоз на стоп. Четири сме, лека кола надали би ни взела. Питахме в крайпътно заведение има ли превоз до Искрец и колко е пътя дотам. Непринудено изненадана от въпроса, девойката отговори: „Ама ви е сте в Искрец!“. Това наистина си беше приятна изненада, напрежението изведнъж падна и всички се развеселихме. Благополучно хванахме рейса до Своге, а после и влака. Пропуснахме само традиционното хапване с бира след прехода.

Вече се оглеждам за смартфон с GPS…

Основната част от похода беше в събота – 10 часа, 20 км по сравнително равен терен, като целта на мероприятието беше да стигнем до връх Момчил, намиращ се над х. Свобода.

Групата ни е от 11 души, но двама (мъжете) останаха в хотелчето да си „почиват“. Пътят ни минаваше през местността Хайдушки поляни, в близост до която се натъкнахме на много интересни хора. В търсене къде да пием кафе, попаднахме на отворена вила за гости „Инка“, където ни нагостиха с току що приготвен чай от дюли, сочни ябълки и много интересни разкази за местността, близката църквичка и историята на семейството собственици на вилата. Всички съжалихме, че не сме знаели за съществуването й, и е абсолютно сигурно, че при следващото посещение ще отседнем там: гостоприемни собственици, битова обстановка, 4 стаи, много дърво и корк (къщата е донесена от Сибир), камина, голяма остъклена тераса, а собственикът (бивш учител) колко е сладкодумен, какви истории разказва и как пее родопски песни…не е истина, дет’ се вика.

Не можахме да се насладим достатъчно на неочакваната среща – чакаше ни още много път до крайната цел, а денят вече е по-къс от нощта. Продължихме с бодра крачка без да спираме в хижа Преспа, и след около 2 часа изпълнени с разговори за диви зверове, основно за мечки, и от време на време спорове дали гъбите наоколо са от тези дето се ядат само по веднъж, стигнахме до х. Свобода. Оттук ни очакваха 600 стъпала до монумента на вр. Момчил, простроен, както се сещате, в памет на Момчил войвода.

Монументът на връх Момчил и поглед към Преспанския дял на Родопите от същия този връх

Който ходи често в планината, умее да цени благоразположението на времето. В този ден групата ни особено го оцени, тъй като въпреки прогнозите за дъжд, почти през цялото време слънцето беше с нас и специално се погрижи да се чувстваме добре докато бяхме на върха.

Обратният път ни отне почти същото време, въпреки че този път посоката беше надолнище, но то е от умората. Благополучно се прибрахме, точно по график в 18.30 в хотелчето, и след кратка почивка за баня последва приятната част с вечеря, бърборене, малко карти и бира.

Вторият ден също беше изпълнен с преживявания. Оказа се, че съм била в дълбока заблуда по още един въпрос – що е то „Чудните мостове“. Без да съм се интересувала специално, си мислех че това са някакви мостове, строени по време на турско робство, а се оказа, че това е природен феномен. Едновремешна пещера с подземна река в резултат от ерозия и вероятно с помощта природен катаклизъм се е срутила, като са останали 3 скали във формата на мостове с височина около 40 метра, под които още си тече реката. Третият мост все още не е изследван.

Големият мост. Перфектен свод!

Минахме и през Бачковския манастир. Отклонението от главния път към манастира е затрупано със сергии. Табелата на една от тях ми направи особено впечатление, и си дадох сметка колко болен народ има наоколо…

Оставям на всеки да прецени според въображението си, какво е преживял продавачът на сергията, та да стигне до решението да сложи тази табела. Докато за хората, които искат да се занимават с други дейности, те могат да проверят виртуалната приятелка на fandy онлайн.

Първата приятна изненада беше асвалтираният път (до скоро имаше само чакълест път, по който малко по-ниска кола въобще не можеше да се движи, и се налагаше да оставяме возилата на един почивен комплекс малко над Паничище). Над х. Пионерска под лифта има платен паркинг, достъпът до който е през бариера и 2-ма внушителни охранители със светлоотразителни жилетки. Организаторката на похода познаваше хижарите от Пионерска, та оставихме колите до хижата, а не на платения паркинг.

Извозването с лифта се обажда срещу 10 лв. в едната посока, освен това духаше много вятър, затова решихме да се качим пеша до хижата, където имахме резервирана нощувка. И се оказа, че не сбъркахме. По пътя имаше доста плодове – малини, боровинки, тук-таме къпини и закъснели ягоди. Ядохме до насита, но това обърка организацията, защото пристигнахме на хижата (новата хижа; все ги бъркам коя е 7-те езера, коя е Рилски езера) чак в 13 ч., а за същия ден беше предвидено да обиколим езерата (което е 4 часа при сравнително бързо темпо). Затова набързо хапнахме и в 14 ч. започнахме кръгчето откъм билото. Времето беше облачно и ветровито, но нямаше мъгла, с други думи – идеално време.

Напливът от невъзпитани и некултурни пишман-туристи бил образувал боклучарник около езерата. Знаех, че дъновистите са чистили района, но не са могли да насмогнат на постоянно бълващата боклуци тълпа. Втора приятна изненада – не знам дали е имало специално организирано почистване, но сега, в средата на септември околността изглеждаше прилично, най-малкото надмина очакванията ми. Не че няма боклуци, едно маце от групата ни специално си взе торбичка, като през целия път събираше боклуци и порядъчно я напълни, но мисля че положението не е така трагично както си го представях. Това ме накара отново да се обнадеждя за запазването на природата в Рила и в частност на Езерата. Като се има предвид, обаче, че съм болна от оптимизъм, вероятността надеждите ми да са напразни е голяма…

Много ми се искаше да се качим на Харамията, но не можа да се случи

Моето любимо място е Окото. Всеки път изглежда по различен начин. Наканих се вмъкна снимка, а се оказа, че не съм го снимала – страхотен пропуск. Дано някой от групата да е направил добра снимка…

Върнахме се в хижата съвсем по график, не се наложи да ползваме челници и фенерчета, а вечерта завърши с веселба с много бира и игра на карти.

По обратния път към х. Пионерска на следващия ден доста тормозих една професионална фотографка от групата, която ме научи да снимам размазано движеща се вода, и как да променям параметрите при неблагоприятно осветление, мнооого съм доволна. Резултати ще покажа по-нататък

Маршрутът ни е дългичък за еднодневка, и затова трябва да тръгнем много рано. Срещата е в 6.50 на Автостанция Изток (едно място на края на Света). Трябва да стана в 5. Така се случи, че предната вечер ходихме на концерта „Цвете за Гошо“ в Южния парк (беше приятно и с атмосфера, с изключение на района в близост до сцената) и се прибрах към 23 часа; после обработвах разни снимки, подготвях си раницата за похода и стана така, че ми останаха само 4 часа за сън, които въобще не можах да оползотворя по предназначение поради притеснение дали няма да се успя – все пак не ми е навик да ставам в 5 сутрин.
В крайна сметка всичко се разви благополучно и в 8.30 бяхме в Бухово (западнало градче близо до Кремиковци с много изоставени полуразрушени сгради, които предполагам, са били общежития за работници на комбината). Този път сме само шест. Преимуществото на по-малката група е че може да се движи по-бързо и по-организирано. Пишман-туристи няма, защото маршрутът е тежичък – 14 км в едната посока с преодоляване на височина от около 1000 м.

Западна Стара планина и връх Мургаш с метеорологичната станция

След четиричасов преход само с една почивка пристигаме на връх Мургаш. Доволни посядваме на върха и се наслаждаваме на гледката. Приятните мигове свършват само за 5 минути, докато не ни надушиха мравките. Те са просто навсякъде, въобще не можеш да седнеш, и освен всичко хапят. Дежурният на метеорологичната станция неуспешно се опита да ни заговори с: „Да сте виждали наоколо една черна котка“. Беше скучен и не му обърнахме внимание, а продължихме неравната борба с постоянно прииждащата армия мравки.

Час почивка и тръгваме по обратния път, койтосе оказа по-труден, защото бяхме вече изморени, а и беше бая топличко. Допълнително неудобство внесе срещата с тренираща група по мотоциклетизъм. Явно се бяхме оказали на пистата им и през 3-4 минути минаваха по двойки, вдигаха праха от черния път, а ние безславно дишахме облаците прах.
(не ми се пише повече)
До Бухово се довлачваме чак в 8 вечерта и мълчаливо изчакваме селския автобус, който да ни прибере в София.

Групата ни е 11 души и пътувахме с микробус. Шофьорът ни много добре познава Гърция, навсякъде попадахме на българи, така че визуалните впечатления бяха допълвани с много информация „от кухнята“.

Според една от легендите островът носи името на сина (внука) на финикийски цар, който имал трима сина и една дъщеря. Зевс откраднал дъщерята Европа и я скрил на един от гръцките острови. Царят заръчал на тримата си синове да идат да я търсят и да не се връщат без нея. Тасос не намерил Европа и тъй като не могъл да се върне без нея, се заселил на острова, носещ и досега неговото име. А Европа била на остров Крит…

От древни времена Тасос е търговски и културен център, като разцвета му започва след гръцко-персийските войни (5 в. пр. н.е.). Из целия остров има археологически останки още от времето на Римската империя (камънаци, както се изразяваше някой от групата ни).

Минахме границата през ГКПП Илинден, тъй като според шофьора на този пропускателен пункт е по-спокойно и не се чака. Така си и беше. Първата ни спирка за Гърция е гр. Драма (40 хил. жители). В центъра на града има парк, в който са изворите на р. Варвара – за първи път виждам толкова бистра и чиста течаща вода. Струва си да се мине оттук поне за една бира.

Изворите на р. Варвара в гр. Драма

Тасос е единствения от по-големшките гръцки острови, на който няма летище поради близостта му с континента. От Керамоти (ударението е на последната сричка) до главния град на острова се пътува с ферибот за около 40 мин. (заедно с маневрите по „паркирането“). Много приятно пътуване с прекрасни изгледи. Фериботи има на всеки час, за пътници е евтино (до 3 евро), за лек автомобил се плаща 16 евро.

Остров Тасос погледнат от ферибота

Хотелът ни Blue Sea

Хотелът ни е на източния бряг в прекрасен залив в градчето Skala Potamia или иначе казано Golden Beach. Ресторантът в съседство на хотела ни предложи намаление, ако решим да се храним в него. Ние, естествено, се възползвахме. В края на април тече усилена подготовка за сезона, но все още почти няма туристи. Затова, предполагам, че не е маловажно голяма група като нашата в коя таверна ще реши да похапва (то нашето си беше направо наяждане, всъщност). За разлика от родното Черноморие, тук не се опитват да ти „отрежат главата“ със сметката, домакините ни правят всичко възможно да сме доволни. В ресторанта ни препоръчват храната, която е по-вкусна и по-прясна, и не ни пробутват това което е изостанало. Уж сме същите хора – все балканци, а пък разликата – голяма. Прословутият балкански манталитет не е балкански, само български е! Всички се удивихме, когато след вечерята едната вечер на обща сметка 81 евро, за която оставихме около 90 и собственикът възкликна доволен от големия бакшиш. Сега, преди да е започнал сезонът, едно хранене (салата + ястие в доволно количество) с една напитка излиза около 10 евро. Водата и хлябът са безплатни. Предполагам, че през лятото е не повече от 50% по-скъпо.

Следващият ден е предвиден за поход. Трябва да се изкачим на най-високия връх на острова (около 1200 м.) и всички очакваме с нетърпение да видим панорамата от върха. Денят не предвещава хубаво време – има гъсти облаци и морето се вълнува повече от обичайното. Водачката ни решава да не отлагаме похода за следващия ден, с надеждата че времето ще се оправи. Тръгваме около 8.30 часа. Не сме изминали и 1/10 от пътя и заваля. В движение намъкваме дъждобрани, гети, кой каквото има. До около 12 ч. вече сме в подножието на първия връх, едва минали една трета от пътя, мокри до кости. Мъглата е толкова гъста, че се вижда на не повече от 20-ина метра и няма никакъв шанс да се види нещо от природата, камо ли долу плажа и морето. Водачката ни преценява, че преходът между двата върха е опасен в това време, тъй като пътеката е тясна и камениста, и е по-добре да се върнем. Повечето от нас искрено я благословихме за това решение, защото времето наистина беше отвратително и вече бяхме позамръзнали. Така безславно завърши опита ни да качим един нищо и никакъв връх от 1200 метра…

Пътувайки към „базовия лагер“ умуваме как да оползотворим остатъка от неуспешния ден. Водачката ни предлага панорамна обиколка на острова. Преобличаме се и тръгваме. Обиколката на острова е около 100 км. Пътят обикаля по цялото крайбрежие. Решили сме пътувайки да разглеждаме и където ни хареса да спираме. Аз съм, така да се каже, облагодетелствана, защото пътувам на предната седалка между шофьора и водачката ни (тя винаги ми запазва място отпред, понеже ми става лошо). Първата ни спирка е залив на югоизточния бряг.

Залив в близост до Алики

Малко по- на юг, при Алики, отново спираме, за да разгледаме прекрасния бряг и останките от древна ранно християнска базилика, заобиколени от маслинови градини.

Останки от древна базилика край Алики

Следващата спирка от обиколката ни е на женския манастир Св. Арахангел Михаил. Още първото впечатление е за много добре поддържано спокойно място. Построен е върху почти отвесна скала на около 50 м. над брега. Още на входа има табела указваща с какво облекло е забранено да се влиза (включващо жени с панталони). Никой не ни спря и ние се направихме на ударени, но една монахиня ни върна да си облечем поли.

Манастирът Св. Арахангел Михаил

Прекалено много се размотавахме по южния бряг и минаваме малко на тагъдък западната страна на острова с кратка спирка в Skala Marion за кафе/бира. Това място определено не ми хареса, приличаше на западнало българско село, не беше така чисто и подредено, както другите градчета, през които минахме. Имах(ме) усещането, че преминаването ни през населеното място е събитието на месеца, гледаха ни едва ли не като извънземни; пристигат някакви си там заблудени и внасят смут в безвремието. В кафенето (доста мизерно, в България въобще не бих седнала в такова) ни сервира българка. Тя обясни, че всъщност само през юли и август е пълно с туристи, докато юни и септември са с по-ниска посещаемост.

Продължаваме пътуването по западното крайбрежие и в близост до Принос (ако не се лъжа) минаваме покрай фабрика за зехтин, в която има и музей (един от общо трите такива посветени на зехтина в Гърция). За съжаление не можем да го посетим, защото приемат само с предварително записване.

За последно спираме в Лименас, главният град на острова с около 2000 жители. Правим разходка и бърза фотосесия сред останките на Агора – древен площад с обществени сгради от римско време, най-старите от които датират от 6 в. пр. н. е. (Неделя вечер е. Археологическият музей е затворен)

На следващия ден част от групата – няколко търсачи на силни усещания – решават да реализират неосъществения през предходния ден преход, което трябва да стане за доста по-кратко време и с недоизсушени обувки и дрехи. Аз се отказвам от „предизвикателството“. Ние, които останахме на брега, оползотворихме деня с разходка из градчето и по плажа, придружени с обилен обяд.

Маслинова градина, зад която е върхът, който трябваше да изкачим; Къща с градина в Потамия

Още с пристигането ни направиха впечатление многобройните маслинови градини. То се затвърди и при обиколката на острова и околностите на Скала Потамия. Шофьорът ни обясни, че в Гърция има закон, според който е забранено собствениците на земя да я държат пустееща и в такива случаи за сметка на държавата на тази земя се засаждат маслинови дръвчета (позволявам си да си помисля, че може би не навсякъде е подходящо да се засаждат точно маслини и предполагам че има алтернативни варианти). Ако след това в продължение на 5 години собственикът продължава да не се грижи за вече засадените дръвчета, то тогава му се отнема собствеността. Колко е просто да няма пустеещи земи!

Последната вечер цялата група засяда в таверната и по време на порядъчното хапване слушаме разказа на „колегите“ за похода им през изминалия ден, панорамата, орлите, тетрадката, в която всеки изкачил върха си записва името, и завистливо цъкаме.

На другия ден отпътуваме. Според програмата по обратния път трябва да се отклоним и да разгледаме една пещера с подземна река в близост до гр. Драма. Планът не може да се осъществи – пещерата е затворена, защото поради топенето на снега реката е пълноводна и е заляла пещерата. Така се проваля и последната цел на пътешествието ни.

За следващия път си обещахме освен да реализираме всичко планирано за настоящото ни посещение, но и да си направим вело-разходка из острова. Оттук могат да се наемат велосипеди и ни се стори много удачен начин за активна почивка и разглеждане. Този път наистина нямаше достатъчно време…

Владайската река направо се е "разбушувала". Накара ни да се размечтаем за рафтинг.

Морените малко над Златни мостове

На път за Кумата се поотклонихме до Планинарска песен и хапнахме по една чорба (с бира, разбира се). Планът беше да обядваме на Звездица, но гладът надделя.

Поглед от Конярника

Югозападният склон на Витоша. В далечината е яз. Студена

- Еййй, каква хубава природа!

- Хммм, аз от тези дървета нищо не виждам – отговаря другият