Тинтири Минтири

Едно много голямо, според мен, ограничение на WordPress са изключените по подразбиране сесии. Не съм се задълбавала особено в кода, но от прочетеното по въпроса се предлага решение да се добави, където е нужно session_start() и да се направят необходимите промени в wp-settings.php, така че суперглобалната $_SESSION да не се инициализира. За да не се притесняваме обаче, че wp-settings.php може да се обнови от някоя поредна актуализация на кода, предлагам следното решение за ползване на сесии в WP:

във wp-config.php добавяме следните редове (след дефиницията за език и преди включването на wp-settings.php):

session_start();
$WP_SESSION = $_SESSION;

След това, където ни се налага да запишем сесийна променлива (в някой файл на темата, например), го правим по стандартния начин с:

$_SESSION['myvar'] = ‘value’;

а четем записана вече стойност с:

echo $WP_SESSION['myvar'];

Просто, нали?
Идеята е, че съхраняваме в променлива съдържанието на сесията, преди суперглобалната $_SESSION да бъде инициализирана от wp-settings.php. Естествено, не е задължително да се ползва точно $WP_SESSION, свободни сте да изберете всякакво наименование на променлива.

Етикети: WP, решение

За да се предприеме нещо в семейния живот, необходимо е да има или пълен раздор между съпрузите, или любовно съгласие. Но когато отношенията между съпрузите са неопределени, и няма нито едното, нито другото, не може да се предприеме нищо.
Много семейства остават с години на едно и също място, което е омръзнало и на двамата съпрузи, само защото няма нито пълен раздор, нито съгласие.

Цитат от „Ана Каренина“ на Л. Н. Толстой

Етикети: фрази

Вече е всеизвестен факта, че приказката това българите колко били умни, образовани и работливи е мит. Аз ще го подкрепя с още едно доказателство.

Пътувам в маршрутката на път за офиса, минава 9, задръстено. В близост около мен седят 4 момичета и си бърборят. Заслушвам се неволно в разговора, от който се разбира, че са студентки, отиват на изпит и се притесняват, че закъсняват.  Едното момиче казва, че съжалява, че е подценила този предмет.  Дотук – всичко нормално. Следващата реплика обаче, от друго момиче, е: „Какво значи подценила?“ без ни най-малко притеснение. Докато се възмущавам наум как може някой на над 18 години да не знае какво значи думата „подценявам“, на момичето му обясняват значението на думата и разговора преминава към темата на изпита.  Разбирам, че отиват на изпит по „Фонетика“, което със сигурност значи, че са студентки по някаква хуманитарна наука, от което става още по-абсурдно незнанието на значението на една най-обикновена дума.

Разбирам, че всеки университет се бори (в буквалния смисъл) за студенти, защото от това зависи бюджета му, но, господа управници, не трябва ли да има поне елементарни изисквания, минимално необходимо ниво на знания за тези, които прекрачват прага на университета. По неофициални данни едва 20% от студентите наистина полагат усилия и имат желание да учат. За останалите студентството е просто повод да дойдат в София, да се отърват от скуката на село и от родителското тяло. Тъжно е.

Етикети: България в ЕС, песимизъм, срам

Прибирам се снощи у дома, и както обикновено, отключвам си входната врата и прекрачвайки прага си включвам лампата. Чува се гърмеж отвътре (с просветване), аз изпищявам почти толкова силно (може би и малко по-силно от гърмежа). Всичко утихва в тъмнина (входа ни няма стълбищно осветление, та всеки разчита на собстевните си светила). За няколко секунди ми се изяснява, че е гръмнала крушката в коридора и нищо особено не се е случило, само дето наоколо всичко е в стъкла.  Започвам да се шушкам около бушоните, следва палене на лампи, търсене на метла и тем подобни без все още да съм затворила входната врата, като междувременно минават няколко минути. За някои може да е нормално, за мен беше учудващо, че АБСОЛЮТНО никакъв звук и движение от околните апартаменти не се случи вследствие на моя писък (беше доста силен, повярвайте ми!).

Пази ни Боже, да не ни се случи нещо, че няма да се намери кой да се отзове.  Толкова дебели ли са станали черупките ни, та въобще да не усещаме съпричастие към околните. Дори нерядко ми се е случвало някой съвсем нарочно да се прави на ударен, на не чул, на не видял, само и единствено да не се мине с нещо да му се наруши спокойствието. А нерядко вниманието към човека наоколо е само един жест, само едно подаване на ръка. Кога станахме толкова стиснати, къде изчезва човешкото…

Етикети: България в ЕС, песимизъм

Всеки от нас познава някой, като този, за когото се разказва в тази история.
Един ден, когато бях още нов в гимназията, видях едно момче от нашия клас, което си тръгваше от училище. Казваше се Кайл.

Изглеждаше така, като че ли е помъкнал всичките си учебници. Помислих си: „Защо някой ще носи всичките си учебници вкъщи в петък? Трябва нещо да не е наред”.

Бях си планирал чудесни почивни дни (събирания с приятели, малко игра на футбол за неделя следобяд), така че поизпънах рамена и закрачих към къщи.

Както си ходех, видях група деца, които вървяха към Кайл. Нахвърлиха се върху него, бутнаха учебниците от ръцете му и го повалиха в калта. Очилата му полетяха и паднаха в тревата на около три метра от него. Той вдигна поглед и видях ужасна тъга в очите му. Страшно ми дожаля за него. Приближих се, докато той пълзеше по земята и търсеше опипом очилата си и видях сълзи в очите му.

Подадох му очилата и му казах: „Тези са големи загубеняци. Остави ги.”

Той ме погледна и каза само: „Благодаря ти!”

Имаше огромна усмивка на лицето му. Беше една от онези усмивки, които изразяват истинска благодарност.

Помогнах му да вдигне учебниците си и го попитах къде живее. Оказа се, че е съвсем близо до нас, така че се учудих, че досега не съм го виждал… Каза ми, че преди това е бил в частно училище. Никога не бях общувал с някого, който е бил в частно училище!

Вървяхме заедно по целия път до вкъщи и аз носех част от учебниците му. Оказа се, че е много готино момче. Попитах го иска ли да поиграе футбол с мен и моите приятели, той каза: „Да”.

Размотавахме се заедно през двата почивни дни и колкото повече опознавах Кайл, толкова повече го харесвах, а и моите приятели мислеха същото за него.

Дойде понеделник сутрин и ето го Кайл отново с огромната купчина учебници. Спрях го и му казах: „Виж, човече, ще направиш страшни мускули, ако разнасяш тези учебници всеки ден!” Той просто се разсмя и ми връчи половината.

През следващите четири години Кайл и аз станахме първи приятели.

* * *
През последната година в гимназията започнахме да мислим за колежа. Кайл реши да се запише в Джорджтаун, а аз в Дюк. Знаех си, че винаги ще сме приятели и разстоянието няма да е проблем за нас. Той искаше да стане лекар, а аз мислех за бизнес или футболна стипендия.

Кайл беше избран да произнесе речта при завършване на випуска. Аз го дразнех през цялото време и се радвах, че не аз съм този, който трябва да говори пред всички.

Дойде денят на дипломирането, видях Кайл. Изглеждаше страхотно. Беше едно от онези момчета, които наистина откриват себе си през годините в гимназията. Беше се източил и заякнал и изглеждаше наистина супер с очилата си. Имаше повече срещи от мен и всички момичета го харесваха. Човече, понякога го ревнувах! Това беше един от онези дни.

Виждах, че е нервен заради речта, която му предстоеше, така че го тупнах по рамото и му казах: „Ей, умнико, ще се справиш!” Той ме погледна с един от онези погледи (с истинска благодарност), усмихна се и каза: „Благодаря”.

Прокашля се и започна речта си.

„Завършването на гимназията е времето, когато благодарим на онези, които са ни помогнали да преминем през тези години – родителите, преподавателите, близките, може би треньорът… но най-много на приятелите. Искам да ви кажа, че това да бъдеш приятел на някого е най-големият подарък, който можеш да му направиш. Сега ще ви разкажа една истария”.

Гледах невярващо приятеля си, който разказваше за първия ден, когато се срещнахме. Той бил решил да се самоубие през онази събота. Разказваше как разчистил шкафчето си в училище, така че да не се налага майка му да го прави след неговата смърт.

Погледна право към мен и леко се усмихна.

„За щастие бях спасен. Моят приятел ме спаси и непоправимото не се случи”.

Една въздишка се изтръгна от присъстващите, когато това красиво и популярно момче разказа пред всички за този момент на слабост в своя живот. Видях майка му и баща му, които гледаха към мен с усмивки на благодарност. До този момент не бях осъзнавал дълбочината на случващото се…

НИКОГА НЕ ПОДЦЕНЯВАЙТЕ СИЛАТА НА СВОИТЕ ДЕЙСТВИЯ!

С един малък жест можете да промените човешки живот – към добро или към лошо… Всички ние сме свързани и си влияем взаимно по един или друг начин.

Всеки има две възможности за избор:

1) Да изпрати тази история на своите приятели или

2) Просто да я изтрие и забрави, все едно не е докоснала сърцето му.

Както виждате, аз избрах първият вариант.

Приятелите са онези, които ни изправят на крака, когато сме забравили, че можем да летим.

Няма начало и край.

Вчерашният ден е история.

Утрешният ден е загадка.

Днешният ден е подарък.

Сега е Международната Седмица на Приятелството. Покажи на приятелите си, че държиш на тях.

- Ние ви подложихме на изпитание – продължи Воланд, – не молете никога и за нищо! Никога и за нищо, особено по-силните от вас. Те самите ще ви предложат и самите ще ви дадат всичко. Седнете, вие сте горда жена!

Цитат от „Майстора и Маргарита“ на Михаил Булгаков

Етикети: фрази

Тръгнах на похода до Родопите с известни предубеждения, тъй като предходното ми посещение в тази планина не ми донесе особени (в смисъл положителни) емоции. Може да се каже, че въобще не познавам Родопите, което се потвърди и сега при настоящото ми посещение – имах много генерална грешна представа, че тази планина е предимно широколистна, а се оказа, че съвсем не е така. В общи линии – открих топлата вода. Отседнахме в бившата ловна резиденция от времето на социализма до хижа Момчил юнак. Еееееех, живот са си живели едно време бившите величия, а нас, простосмъртните, родителите ни мъкнеха на почивка на бунгала без санитарен възел  в Ахтопол, и цялото семейство беше щастливо, ако ни разпределяха в бунгало в близост до общите тоалетни и бани (на 20 м. например), защото по-отдалечените бяха на 100-ина метра!

Основната част от похода беше в събота – 10 часа, 20 км по сравнително равен терен, като целта на мероприятието беше да стигнем до връх Момчил, намиращ се над х. Свобода.

Групата ни е от 11 души, но двама (мъжете) останаха в хотелчето да си „почиват“. Пътят ни минаваше през местността Хайдушки поляни, в близост до която се натъкнахме на много интересни хора. В търсене къде да пием кафе, попаднахме на отворена вила за гости „Инка“, където ни нагостиха с току що приготвен чай от дюли, сочни ябълки и много интересни разкази за местността, близката църквичка и историята на семейството собственици на вилата. Всички съжалихме, че не сме знаели за съществуването й, и е абсолютно сигурно, че при следващото посещение ще отседнем там: гостоприемни собственици, битова обстановка, 4 стаи, много дърво и корк (къщата е донесена от Сибир), камина, голяма остъклена тераса, а собственикът (бивш учител) колко е сладкодумен, какви истории разказва и как пее родопски песни…не е истина, дет’ се вика.

Не можахме да се насладим достатъчно на неочакваната среща – чакаше ни още много път до крайната цел, а денят вече е по-къс от нощта. Продължихме с бодра крачка без да спираме в хижа Преспа, и след около 2 часа изпълнени с разговори за диви зверове, основно за мечки, и от време на време спорове дали гъбите наоколо са от тези дето се ядат само по веднъж, стигнахме до х. Свобода. Оттук ни очакваха 600 стъпала до монумента на вр. Момчил, простроен, както се сещате, в памет на Момчил войвода.

Монументът на връх Момчил и поглед към Преспанския дял на Родопите от същия този връх

Който ходи често в планината, умее да цени благоразположението на времето. В този ден групата ни особено го оцени, тъй като въпреки прогнозите за дъжд, почти през цялото време слънцето беше с нас и специално се погрижи да се чувстваме добре докато бяхме на върха.

Обратният път ни отне почти същото време, въпреки че този път посоката беше надолнище, но то е от умората. Благополучно се прибрахме, точно по график в 18.30 в хотелчето, и след кратка почивка за баня последва приятната част с вечеря, бърборене, малко карти и бира.

Вторият ден също беше изпълнен с преживявания. Оказа се, че съм била в дълбока заблуда по още един въпрос – що е то „Чудните мостове“. Без да съм се интересувала специално, си мислех че това са някакви мостове, строени по време на турско робство, а се оказа, че това е природен феномен. Едновремешна пещера с подземна река в резултат от ерозия и вероятно с помощта природен катаклизъм се е срутила, като са останали 3 скали във формата на мостове с височина около 40 метра, под които още си тече реката. Третият мост все още не е изследван.

Големият мост. Перфектен свод!

Минахме и през Бачковския манастир. Отклонението от главния път към манастира е затрупано със сергии. Табелата на една от тях ми направи особено впечатление, и си дадох сметка колко болен народ има наоколо…

Оставям на всеки да прецени според въображението си, какво е преживял продавачът на сергията, та да стигне до решението да сложи тази табела.

Етикети: поход, пространство

Наложи ми се да напиша скрипт на php, който да управлява външно конзолно интерактивно приложение (софтуерен телефон). Тъй като се ползват едновременно стандартния вход и стандартния изход, естествено най-подходящия начин за стартиране на приложението е с функцията proc_open(), която автоматично създава дескриптори за вход, изход и грешка. Проблемът се появи при четене на изхода от приложението с fgets(), тъй като се оказа че за дексрипторите на proc_open() не функционира задаване на таймаут с stream_set_timeout() и скриптът „увисваше“ чакайки до безкрайност да прочете стандартния изход на приложението.

За мен проработи решението с функцията guarded_fgets($pipes), описана в последния постинг на един доста старичък bug report

Етикети: решение

Най-после успях да прочета „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ на Илия Троянов. Не съм особено голям читател, чета бавно и не всичко мога да смеля, но със „стандартни“ четива се справям. С този роман обаче истински се борих повече от 2 месеца, а няма 300 страници. Големи суперлативи за заглавието, авторът е притежател на редица награди, едноименният филм (копродукция) жъне успехи втора година. И реших, че може би си заслужава първо да се прочете книгата преди да се гледа филма. Сюжетът наистина си заслужава, но стилистиката въобще не ми допадна. Възможно е причината да е в преводача (романът е писан на немски), но отдавам на тази възможност не повече от 10%. Изречения с прекалено много глаголи, „прехвърчане“ от една тема на друга – определено се затрудних, защото предпочитам правилно подредено повествование. При други обстоятелства бих зарязала подобна книга, но с тази се заинатих. И определено съжалявам, че още преди да съм я отворила, си позволих да направя подарък точно с това заглавие (заради положителните отзиви).

Надали ще отворя друга книга от този автор.

Етикети: четиво

Включих се в инцидентно организирания поход до Рилските езера, носейки страхове. Това магично място е едно от любимите ми и не бях ходила от по- миналата година. Откакто пуснаха лифта (тази пролет, ако не се лъжа), чувам и виждам какви ли не страхотии за замърсяването на планината, за количеството и качеството на така наречените „туристи“, които посещават езерата (с лифта, разбира се). Може би защото вече е септември, последната събота и неделя преди началото на учебната година, може би защото времето беше мрачно, в планината нямаше много ентусиасти, с което голяма част от опасенията ми се разсеяха. А бяха ми разказвали, че горе е станало гъчканица като на „Витошка“, лифтът извозвал по 3000 души на ден през празничните дни.

Първата приятна изненада беше асвалтираният път (до скоро имаше само чакълест път, по който малко по-ниска кола въобще не можеше да се движи, и се налагаше да оставяме возилата на един почивен комплекс малко над Паничище). Над х. Пионерска под лифта има платен паркинг, достъпът до който е през бариера и 2-ма внушителни охранители със светлоотразителни жилетки. Организаторката на похода познаваше хижарите от Пионерска, та оставихме колите до хижата, а не на платения паркинг.

Извозването с лифта се обажда срещу 10 лв. в едната посока, освен това духаше много вятър, затова решихме да се качим пеша до хижата, където имахме резервирана нощувка. И се оказа, че не сбъркахме. По пътя имаше доста плодове – малини, боровинки, тук-таме къпини и закъснели ягоди. Ядохме до насита, но това обърка организацията, защото пристигнахме на хижата (новата хижа; все ги бъркам коя е 7-те езера, коя е Рилски езера) чак в 13 ч., а за същия ден беше предвидено да обиколим езерата (което е 4 часа при сравнително бързо темпо). Затова набързо хапнахме и в 14 ч. започнахме кръгчето откъм билото. Времето беше облачно и ветровито, но нямаше мъгла, с други думи – идеално време.

Напливът от невъзпитани и некултурни пишман-туристи бил образувал боклучарник около езерата. Знаех, че дъновистите са чистили района, но не са могли да насмогнат на постоянно бълващата боклуци тълпа. Втора приятна изненада – не знам дали е имало специално организирано почистване, но сега, в средата на септември околността изглеждаше прилично, най-малкото надмина очакванията ми. Не че няма боклуци, едно маце от групата ни специално си взе торбичка, като през целия път събираше боклуци и порядъчно я напълни, но мисля че положението не е така трагично както си го представях. Това ме накара отново да се обнадеждя за запазването на природата в Рила и в частност на Езерата. Като се има предвид, обаче, че съм болна от оптимизъм, вероятността надеждите ми да са напразни е голяма…

Много ми се искаше да се качим на Харамията, но не можа да се случи

Моето любимо място е Окото. Всеки път изглежда по различен начин. Наканих се вмъкна снимка, а се оказа, че не съм го снимала – страхотен пропуск. Дано някой от групата да е направил добра снимка…

Върнахме се в хижата съвсем по график, не се наложи да ползваме челници и фенерчета, а вечерта завърши с веселба с много бира и игра на карти.

По обратния път към х. Пионерска на следващия ден доста тормозих една професионална фотографка от групата, която ме научи да снимам размазано движеща се вода, и как да променям параметрите при неблагоприятно осветление, мнооого съм доволна. Резултати ще покажа по-нататък

Етикети: поход