Тръгнахме на най-обикновено еднодневно леко походче през популярните Вазови пътеки и през световно неизвестния връх Сърбеница (1479 м) с крайна дестинация Искрец или Церово (според случая). Освен че беше слънчев, много горещ за септември ден, и че малко съжалявахме за нереализираната възможност да се качим на висока планина в това хубаво време, планирания преход не предвещаваше някакви особени емоции. Бяхме настроени по-скоро за разходка с изгледи, на които да се любуваме. Около 8.30 сутринта благополучно пристигнахме на гара Бов с пътническия влак от София. Ден – голям, до последният влак от Своге до София разполагахме с цели 12 часа.

Скакля

Тръгнахме по Вазовите пътеки, водещи до водопада Скакля. Те преминават през регулирана вилна зона и голяма част от пътеките са всъщност улици, именувани по подходящ начин: ул. Иван Вазов, ул. Дядо Йоцо. Възникналата по пътя идея да хапнем и починем на водопада се провали – нямаше никакъв водопад, само скали. Дори се стигна до абсурдната ситуация една от нас да накара останалите да се заслушаме, щото й се счуло че някъде капе капка. Е, хванахме се! Слухтяхме в мълчание известно време, но нищо не се чуваше – пълна суша.

 

Изглед от с. Заселе

Решихме да почиваме по-нагоре някъде, където има хубава гледка. Така и направихме. Село Заселе е невероятно място върху скалите, поне 500 м над Искърското дефиле. С такава гледка се живее 100 години… Даже ми се прииска да имам къща там. Знаете, в малките села, особено отдалечените от големия град, времето тече по друг начин, направо изпадаш в нещо като безтегловност. Тъй като не се предвиждаше голям преход (1 час до върха и 2 до 3 максимум часа слизане), не бързахме особено. Минаваше 12 часа, когато тръгнахме от Заселе. До Зимевица вървяхме по шосето, от където ни упътиха как да стигнем до върха. Пътека и маркировка няма. Водачката ни разполагаше с карта от преди 30-ина години на Западна Стара планина (и аз имам същата, но не я носех), просто по-нова не е изадвана, на която едва ли можехме да се доверим особено. По-нагоре срещнахме един овчар, който ни посъветва да минем през гората, защото през по-откритата част тревата е много висока и трудно се върви. Оказа се прав, дъбовата гора беше идеално проходима, а и водачката ни добре се ориентира как да заобиколим скалите. След малко емоции около следи от големи лапи в гората и един подхлъзнат камък, който изгрухтя точно като прасе, доволни пристигнахме на върха. Овчарят ни беше казал, че даже с лазене ще слезем до Искрец за 3 часа. Времето беше с нас – позволи ни да си починем на върха, като скри слънцето и не беше така горещо.

Около 14 часа тръгнахме надолу. Хванахме един черен път, по който могат да минават явно само високопроходими автомобили. Посоката беше запад. Когато вървиш по път, който изглежда единствен наоколо, не се напрягаш особено за посоката. Така бая си повървяхме в сладки приказки за екскурзии по европейските столици, глухарчета, работа, зодии и прочее (за мъже май не се отвори дума). Опааа! Изведнъж водачката ни обръща внимание, че пътя по който вървим, води до друг връх и ни връща пак към Бов. Вече явно много сме се отклонили на северо-запад. Не е ясно точно къде се намираме, защото маркираните на картата пътеки въобще не съответстват на настоящата действителност. Изоставихме пътя и тръгнахме на юг, може би по-скоро югоизток из тревуляци, трънки и глогинки. Наоколо се виждаха само баирчета. Идеята беше да стигнем на върха на южното хълмче и оттам да се ориентираме накъде е Искрец. И, изненадаааа! От върха на южното баирче пак се виждаха само баирчета, хайде към следващото. Водачката се стараеше да ни води по билото, тъй като долу в ниското има гори, които отдалеч не можеше да се прецени дали са проходими, а и слизане до ниско и качване после е по-уморително.

Вече бяхме вървели почти 3 часа без спиране по слънце, свършваше ни водата, а въобще не беше ясно къде точно се намираме и колко трябва да вървим още. Всъщност, беше ясно че има още много за ходене… Гледката от поредното хълмче най-после ни разкри част от населено място в далечината в посока юго-запад – ако е Искрец, върнали сме се прекалено много на изток, или е Брезе – 5-6 км северозападно от Искрец. За да минем по билото на следващия южен хълм и да хванем черния път на него, трябваше да заобиколим още на изток. Вече не говорехме много. Водачката си знае – млъкне ли групата, значи ни е налегнала умората. На качване едното момиче мрънкаше, че щял да е много малък прехода. Е, на ти сега – точно каквото си го поръча!

След още един хълм и още едно препятствие – непроходима гора, която отнякъде трябваше да се заобиколи и благодарение на водачката беше реализирано благополучно, хванахме черния път и се поуспокоихме. Тук таме около нас започнаха да се появяват вили. В най-подходящия момент, когато вече бяхме много жадни и уморени, както се случва само по филмите, ни срещна една възрастна жена, която ни даде да пием вода и ни показа по-кратък път.

Изтощени, издрани, обезводнени и нажилени стигнахме заветния цивилизован път може би в Брезе в 19:10 часа. Последният влак от Своге за София е в 20:30, но как ще стигнем до там. На следващия ден всички трябваше да сме на работа. Известно ни е, че връзка със Своге може да се направи най-късно до 19:30 от Искрец. Обсъдихме и възможността за маршрутка от Своге. Зорът беше да се доберем до Своге. Явно щеше да се търси превоз на стоп. Четири сме, лека кола надали би ни взела. Питахме в крайпътно заведение има ли превоз до Искрец и колко е пътя дотам. Непринудено изненадана от въпроса, девойката отговори: „Ама ви е сте в Искрец!“. Това наистина си беше приятна изненада, напрежението изведнъж падна и всички се развеселихме. Благополучно хванахме рейса до Своге, а после и влака. Пропуснахме само традиционното хапване с бира след прехода.

Вече се оглеждам за смартфон с GPS…

 

 

Етикети: