Ако у някого се пробужда някаква потребност – води ли към нещо добро старанието ни да заглушим тая му потребност? Как е според тебе? Не е ли тъй? Не, такова старание не води до нищо добро. То води само до това, че потребността добива прекалено голям размер – то е вредно или пък взема фалшива насока – а това е и отвратително, или заглушавайки се, заглушава в себе си и живота – това е жалко.

Цитат от „Какво да се прави“ на Чернишевски

Обикновено възприемам и се наслаждавам изцяло на хубавите мисли, казани от достойни за уважение хора, но в конкретния случай има едно АКО. Да, не трябва да се възпрепятства осъзнаването на потребност у другите, но не трябва и да се насърчава. Но осъзнатата потребност у индивида, който я е установил в себе си, може волево да бъде потисната в името  на нещо друго по-важно за него. Не правим ли постоянно компромиси заради хората, които обичаме. Обратното си е чиста проба егоизъм. Прекомерните компромиси, обаче, водят до емоционална недостатъчност (от опит го знам). Или, както казват будистите, всяка крайност е вредна.

Не са ли се проваляли винаги досега всички опити за насилствено налагане отвън на определен режим/държавно устройство върху дадено общество, който режим уж е много хубав, но явно не отговаря на потребностите на това въпросно общество, което си има собствени ценности, морал, виждания. Рано или късно. Когато, обаче, промяната е инициирана отвътре, има шансове за успех, това го е доказала историята с резултатите от гражданските войни и революциите.

Всъщност руския социалистически модел се е зародил спонтанно след премахването на крепостничеството, когато производителността спада наполовина, и основен въпрос за по-образованите става какво устройство да се приложи, за да се постигнат по-благоприятни икономически резултати. И според мен, този модел се провали именно защото държавното управление (не само в СССР, но и в целия соц. лагер) беше приело политика на възпрепятстване на осъзнаването на потребности. А в Китай как се справят – и идейка си нямам, там мащабите са огромни, трудно асимилируеми от човек живял само в малка незначителна страна като нашата, където всичко е толкова миниатюрно, включително мисленето (не се удържам да не довърша изречението с „на министър-председателя“).

На бележката, обозначаваща кога книгата трябва да се върне в библиотеката, последната обозначена дата преди моята е 15.03.2000 г. (да, не съм сбъркала, от преди 10 години!). Разбирам, че темата е прекалено далечна от забързаното ни ежедневие, но все пак е жалко, че никой толкова време не е прочел прекрасните разсъждения в нея.

Етикети: