Прибирам се снощи у дома, и както обикновено, отключвам си входната врата и прекрачвайки прага си включвам лампата. Чува се гърмеж отвътре (с просветване), аз изпищявам почти толкова силно (може би и малко по-силно от гърмежа). Всичко утихва в тъмнина (входа ни няма стълбищно осветление, та всеки разчита на собстевните си светила). За няколко секунди ми се изяснява, че е гръмнала крушката в коридора и нищо особено не се е случило, само дето наоколо всичко е в стъкла.  Започвам да се шушкам около бушоните, следва палене на лампи, търсене на метла и тем подобни без все още да съм затворила входната врата, като междувременно минават няколко минути. За някои може да е нормално, за мен беше учудващо, че АБСОЛЮТНО никакъв звук и движение от околните апартаменти не се случи вследствие на моя писък (беше доста силен, повярвайте ми!).

Пази ни Боже, да не ни се случи нещо, че няма да се намери кой да се отзове.  Толкова дебели ли са станали черупките ни, та въобще да не усещаме съпричастие към околните. Дори нерядко ми се е случвало някой съвсем нарочно да се прави на ударен, на не чул, на не видял, само и единствено да не се мине с нещо да му се наруши спокойствието. А нерядко вниманието към човека наоколо е само един жест, само едно подаване на ръка. Кога станахме толкова стиснати, къде изчезва човешкото…

Етикети: ,