Делян Делчев: Емоционално за електронното гласуване

Божидар Божанов: За електронното гласуване

Въпреки, че бяхме подготвени доста добре, бих казала, Истанбул ни поднесе немалко изненади. С насмешка се отнесохме към „тъпите англичани“, с чийто оплаквания по повод екскурзиите им до Истанбул е пълен нета, как са били измамени в цената на таксито, ресторанта, кафенето, търговеца и т.н. Какво пък толкова, ние можем да се оправяме с тези неща, а пък те (англичаните) като живеят в прекалено организиран свят, затова ги лъжат. И така пристигнахме със самочувствие и настроение.

От моята гледна точка, за това което видяхме за 3 дни, не бих могла да използвам силни прилагателни за описание на Истанбул, освен „огромен“. За миниатюрните мащаби, с които сме свикнали да живеем и мислим в България, това място си е стресиращо голямо. Мен лично ме дразнеше тъпканицата – много хора и то навсякъде, навсякъде, навсякъде. Постоянно се притеснявахме някой от групата да не се загуби, затова вървяхме на не повече от няколко крачки един от друг. Честно казано, от краткия ни престой в Истанбул не открих никакви външни белези на факта, че Турция е 6-та икономика в Европа и, ако не се лъжа, е една от Г20. След екскурзията до Истанбул по-високо оценявам околната среда в София с нейната организация.

Първата изненада ни споходи още с кацането на самолета. На летището трябваше да ни чакат с табела, за да разпознаем бусчето, което бяхме наели за да ни превози до хотела. Някакъв се опита да се направи на човека, който ни чака, като с догадки се нагаждаше, така че да захапем въдицата. Не му се получи, за наше щастие. Намерихме „нашия човек“ и доволни се натоварихме на бусчето. Шофьорът беше много учтив, помогна ни за багажа, оказа се, че знае български. Пристигнахме в хотела. Набързо бяхме стоварени заедно с багажа, патронът на групата ни плати за услугата (56 евро) и шофьорът по живо по здраво си замина. Пет минути по-късно разбрахме, че сме стоварени пред друг хотел, намиращ се на около 20 минути с транспорт от нашия. Ужас! Рецепционистът прекалено бързо ни органицира превоз с такси, което щяло да ни излезе 15 турски лири, само че ние бяхме 5-има с багаж, което автоматично значи поне 30 лири за 2 таксита. Всичко стана много съмнително, и имайки едно наум, че впоследствие цената от 15 лири може да стане 15 евро, че таксито може умишлено да заобиколи повече, така че сметката да стане по-голяма, решихме да се придвижим с трамвая. От 5 километра си личеше, че сме тук за първи път и че сме неориентирани – най-подходящата цел за бърза печалба. Дотътрихме се с куфарите до трамвайната спирка и щастливо зачакахме патрона на групата да закупи жетони. Междувременно започнахме да забелязваме, че трамваите са доста начесто, но въпреки това, сташно натъпкани. След отваряне на вратите никой не прави път на слизащите, а чакащите на спирката веднага започват да се качват. (До края на посещението ни въобще не разбрах как функционира тази схема с качването и слизането). За 4-5 минути на спирката се събираха по 30-50 души. Ами сега? Как ще се качим с този багаж, при това едновременно и петимата, и така че да не се изгубим. При втория опит ни се получи. Закачката с погрешния хотел ни струваше 2 часа и 10 лири – тънко минахме.

Забележителностите

Краткотрайният ни престой наложи да изберем посещение на едва няколко забележителности. Според мен не трябва да се пропуска джамията „Султан Ахмед“ или т. нар. Синя джамия. Посещението в нея е без входна такса, ако някой ви поиска такава, ви лъже. На излизане по желание може да оставите някаква дребна сума като дарение, срещу което ви се предоставя билет. Посещението в Синята джамия трябва да е съобразено с мюсюлманските ритуали, тоест не е разумно да предвидите разглеждането й в петък по обяд, тъй като тогава се провежда молитва и в джамията се събират много хора.

Синята джамия

Разходката с корабче по Босфора (около 15 евро на човек) е също много интересно преживяване и горещо го препоръчвам. Пътешествието трае около час, като корабчето минава в близост до европейския бряг в едната посока, и до азиатския – в другата. Освен 2-та висящи моста над Босфора, единият от които е на четвърто място по големина в света, могат да се видят дворци от времето на Османската империя, както и съвременни атракции. Една от тях е комплекс за развлечения с басейн, построени върху единствения естествен остров в Босфора. Комплексът е притежание на футболния клуб „Галата сарай“ и входната такса е около 50 лири, като всичко останало се заплаща вътре допълнително. На азиатския бряг има предимно къщи на новобогаташи. По време на разходката по Босфора видяхме много преминаващи кораби, тук е направо тъпканица от кораби, и някои са доста големи. Всъщност, досега не бях виждала толкова големи кораби.

В близост до остатъците от крепостната стена на Византийския Константинопол се намира музей, подобен на нашата Панорама в Плевен. Тамошната Панорама е посветена на завладяването на Константинопол от турците през 1453 г. Интересно е, но може и да се пропусне (входът е 10 турски лири).

Панорамата

Другата забележителност, която решихме да посетим, е двореца „Топкапъ сарай“ – жилището на султаните, като изключим последните 6 от тях, които са живели в новия дворец „Долмабахче“, построен от европейски архитекти в европейски стил. Топкапъ сарай се състои от множество сгради и градини, вероятно за времето си е бил супер лукс. За поклонниците на исляма има много ценни вещи – отпечатък от стъпката на пророка Мохамед, негова тояга, кафтан на дъщеря му Фатима и тем подобни. Харемът е облицован отвътре изцяло с фаянсофи плочки в синьо, подобни на тези в Синята джамия. За съжаление, няма изложени вещи и мебели в свободните за посещение помещения, та не може да се придобие представа за организацията на живота по онова време. Дворецът ще е интересен за посещение само с екскурзовод. Входът е 20 лири, отделно се плаща за харема още 15 лири. Все пак, ако решите да го посетите без организация с група, направете го в делничен ден, отделете си повече време, носете си храна и напитки. Заслужава си да поостанете в градините и да се насладите на панорамата към Босфора, която предлагат терасите.

Не успяхме да се класираме за „Света София“, църквата „Свети Стефан“, дворецът „Долмабахче“ и т. нар. Цистерни. Нищо, следващия път (ако има такъв).

Към посетените забележителност ще прикача и вечерята в ресторант Gar с програма с местни танци и кючек. В едно хале ни бяха събрали около 300 души от най-различни националности – всички бяхме туристи, сервираха ястия по куверт, достатъчно за да се нахраниш, но без да преяждаш. Програмата не беше на най-високо професионално ниво. Ако трябва да обобщя – биваше, но за 28-те евро на човек за мероприятието, очаквах повече.

Много приятно изживяване беше посещението на традиционно турско кафене с пушене на наргиле. В наргилето слагат някакви специални аромати, в нашия случай беше портокал. Толкова ми хареса, че за първи път от 15 години отново изпитах желание да пуша.

Хотелът

Хотелът не ни поднесе изненада. Две звезди, в близост до центъра ( а може би си е в чистия център), рецепционистите бяха доста учтиви (жени не работят), закуската беше добра. Като изключим пренебрежимите подробности с овехтелия мокет и мебели, всичко беше на 6. Всеки ден сменяха кърпите. Нищо не ни изчезна. Стаите бяха със собствена баня, климатик, малък хладилник, телевизор. Срещу $30 на човек на вечер в стаи с 2 или 3 легла. Не само в хотела, но и във всички тоалетни на обществени места (в ресторанта, на стадиона, в музея) тоалетните чинии в горната задна част са снабдени с чучурче за вода за подмиване .

Магазините

В околностите на нашия хотел (на 3 спирки от Синята джамия и на 1 спирка от Капалъ чарши), на Лалели, денонощно кипеше търговия. Нещо като Илиянци и Женския пазар в София. Повечето предлагани стоки ги класифицирам в графата „боклуци“ – обувки за еднократна употреба, фалшиви Adidas, LaCoste и т.н. Навсякъде се продава диня на парче с незнайно колко кацали върху й мухи. Търговците направо те дърпат, за да ти привлекат вниманието. Не бих казала, че е приятно, нито пък цивилизовано. В магазините стоката е на по-високо ниво (предполагам). Изключение е да видиш жена да продава, дори в магазините за дамско облекло. Руските туристи явно са доста тачени, тъй като изобилстват табели „Скидка“ и всякакви надписи на руски. Почти никъде, обаче, няма посочени цени. Те се определят от външния вид на купувача и от това на какъв език пита за цената. Най-евтино излиза да питаш на руски. С уличните търговци задължително трябва да се пазариш, в противен случай е сигурно че ще платиш повече за нещо, което струва по-малко.

Капалъ чарши

Късно вечер на същите улици излизат други търговци. Животът продължава да кипи, тъй като е по-прохладно и градският транспорт работи до късно или денонощно (видяхме да се движи трамвай половин час след полунощ). Вечерните цени да доста по-ниски от дневните.

Минахме и през Капалъ чарши. Много голям пазар с изложено голямо количество злато и мнооого хора.

За който сравнява само с България, Истанбул може и да е една по-различна гледна точка. Не съм пътувала много, но за първи път ми се случва да попадна в чужда държава, без да се чувствам на ново, непознато място (като изключим мащаба), по-скоро в някаква провинция.

Концертът

Концертът на Бон Джоуви беше УНИКАЛЕН. Повтарям се, но такова нещо в България не може да се случи. Стадионът (Тюрк Телеком Арена), организацията, публиката, озвучаването, настроението, всичко беше перфектно. Всичко около концерта и стадиона сякаш беше един съвсем различен свят от това, което виждахме по улиците на Истанбул. Бон Джоуви се раздаде за публиката, пя повече от 2 часа и половина и как така в нито един миг не се усети в гласа му, че се е изморил. Абсолютно усещаше публиката и успяваше да ескалира емоцията, получи се страхотно шоу. Най-отговорно заявявам, че не бях участвала досега в такъв концерт.

Приятелите ми (музиканти по професия) многократно са ми казвали, че в България не може да се получи качествен концерт не просто защото нямаме подходящо място, но най-вече защото имаме проблем с озвучаването. Дори в зала 1 на НДК не успявават да се справят (моето ухо не е претенциозно, и въпреки това усеща недобрия звук, представям си каква е разликата за музикантското). Дали е заради липса на професионализъм или е друга причината – не е ясно.

На стадиона имаше повече от 40 000 души (може да са били и към 60 000, не мога да преценя), но заради много добре направената организация, това въобще не пролича. За не повече от 10 минути успяхме да излезем след концерта и то съвсем цивилизовано. Само като си припомня миналогодишния концерт на Елтън Джон на стадион Локомотив, където над 20 000 души трябваше да излезем през 1 изход, което костваше повече от половин час възпрепятстваща дишането бутаница, разбирам колко сме зле в това отношение.

Едва след като се прибрахме в България разбрахме, че концертът, на който присъствахме, е бил първия провеждащ се на новооткрития в началото на тази година стадион.

Административни детайли

Придвижването не е много лесно. Хотелът ни беше в близост до трамвай, както вече споменах, на 3 спирки от Синята джамия. Жетонът за трамвая е 2 турски лири и се купува от автомати, които приемат както монети, така и банкноти. Трамвая минава на всеки 4-5 минути, но винаги е претъпкан. Носете си личната карта, която да покажете при проблем, защото в хотела вземат паспортите (дааа, не се чудете!) при настаняване и ги връщат при напускане.

Внимавайте, когато задавате въпроси на местните (особено наетите в теристическия бранш). Независимо на какъв език е отправен въпроса, ако не знаят/не искат/не могат да отговорят, отговарят утвърдително. Заблудиха ни няколко пъти.

Важни съвети за тези, които отиват в Истанбул за първи път:

- Плащайте в турски лири. В краен случай може в долари. В никакъв случай в евро.

- Питайте за цена предварително (в турски лири) и щом ви я кажат, плащайте веднага. В по-късен момент е много вероятно цената да е друга. Изпързаляха ни грубо в една сладкарница, където когато попитахме за цената на поръчката, ни отговориха че общо ще е 16 лири, а впоследствие ни поднесоха касова бележка за 26 лири. Въобще, ако уговорите цена, а ви кажат: „Добре, седнете, плащането после“, се пригответе лирите да са станали долари или евра или нещо в този смисъл.

- Не използвайте английски език. Едно „How much?“ е доста по-скъпо от „Сколько стоит?“.

- При всяка възможност споменавайте, че сте българи. Ако отсреща ви нарекат „комшо“, ще получите по-добрата цена/услуга/отношение

- За предпочитане е да изберете работен ден за обиколка на забележителности (музеи). В почивните дни е голяма тъпканица и нищо не може да се види

- Ако за първи път отивате в Турция (без да броим почивките all-inclusive), горещо ви препоръчвам да ползвате туристическа агенция. В противен случай се пригответе „да изядете дървото“.

- Ако сте любители на кафето, носете си разтворимо кафе и бързовар. Кафето е скъпо удоволствие в Истанбул. Не казвам, че не трябва да се пробва, но за „пристрастени“ като нас (количество по няколко пъти на ден) щеше да коства поне по 20-30 лири на човек допълнително.

- Пийте само минерална/бутилирана вода. Евтина е, има я на всяка крачка.

- Събота и неделя не са подходящи дни за разглеждане на забележителности, защото има прекалено много хора. Под много имам предвид, например, колкото има у нас в метрото в час-пик.

Този вече мега кабелен оператор не може да си управлява услугите. Поддръжката им е под всякаква критика. Не можеш да се свържеш с никого освен с Контакт центъра, а там са сложени някакви хора, които са научени да отговарят с 10-ина клишета:

Да, ще предадем на колегите за проблема;
Да, ще ви се обадим;
Да, колегите работят по въпроса;
Да, предадено е на колегите;
Да, по договор отстараняването на пролбема е до 72 часа и т.н. и т.н.

Сигналите за проблем сякаш потъват вдън земя… И фирмата е някак си анонимна, тези с които говориш и които те обслужват нямат имена. На искането да ти дадат някакви контакти на компетентен по даден въпрос служител се отговаря с обяснението, че кол центъра е обратната връзка за клиенти и точка.

От почти година ползвам в София комбинираната услуга кабелна телевизия + телефон (договорът е с Кейбълтел), като услугата телефония е с БЕЗОБРАЗНО качество още от самото начало. На практика може да се каже, че нямам телефон, поне веднъж на 2 месеца въобще няма сигнал и проблемът се отстранява след поне 3 обаждания в Контакт центъра за не по-малко от 2 денонощия. За последния месец около 1/3 от времето не е имало телефон. Опитах се да инициирам прекратяване на договора преди изтичане на срока – насочват те да подаваш жалби, които са без каквато и да е стойност, защото според общите условия те трябва да им отговорят в едномесечен срок, и какво от това ако (дали) получиш отговор, качеството на услугата ще се промени ли? Дълбоко се съмнявам.

Не съм ползвала, нямам и намерение да ползвам цифровата им телевизия, представям си какво е качеството на услугата. Горещо съветвам всички въобще да не се ангажират с договори с Близу. Всяка друга алтернатива е по-добра.

След получени немалко съвети и препоръки на тема кой е по- по- най-, отидох на преглед при едно от „светилата“ в областта на коленните травми (няма да споменавам имена). След като обясних с 2 изречения кога къде и какво ми се е случило, докторът ми врътна крака по особен начин и без никакво колебание постави диагноза скъсана предна кръстна връзка и обясни, че ако искам да спортувам (включително трекинг) трябва да се подложа на операция, че може и да не се оперирам, но това означава ограничени възможности на живота. Резултатът от прегледа ме травмира още толкова психически, та вече бях с 2 травми.

Реших да потърся второ мнение, този път с направление през здравната каса (не ми се даваха още 40 лв.). Личната ми лекарка ми даде направление и попита къде ще се преглеждам, на което аз споделих, че съм решила да бъде в ортопедията в Горна баня (приятели ме насочиха там, като възможно най-доброто място). Джипито успя да ме убеди, че ортопедът в тяхното ДКЦ е много добър и последвах съвета й да се прегледам при него, за което впоследствие горещо съжалих. Въпросният доктор, по скромното ми мнение, беше абсолютно безсилен да предположи каквото и да е, като след няколко разкарвания нагоре-надолу, рентгенова снимка, сгъваници и разгъваници на коляното, почти ме обвини че симулирам, че едва ли не се чудя как да си запълня времето като ходя по доктори, и констатира „много хубави стави“ или по-скоро беше „да ти имам ставите“ (то друго не може да се види на рентгеновата снимка). Накрая попита дали ще правим физиотерапия. Еййй, докторе, аз съм дошла вие да кажете какво да се прави, аз досега се самолекувах, мога и сама да си продължа по този начин. Както и да е, получавайки заветното направление за физиотерапия, и той се опита да ме накара да си правя физиотерапията при тях, за да съм била под наблюдение???!!! Отказах – втори път ако ме бяха изпързаляли щеше да си е направо лекомислие.

Ще бъде нечестно ако не споделя, че в поликлиниката, която избрах за физиотерапията, отношението беше много добро, но пак станах свидетел на разговор за изпълнение на план/квота и тем подобни.

Какво се случва в здравната ни система и има ли я въобще. Машина за пари и направления ли е, за самосъхранение на гилдията, или и двете. Всички тези въпроси си задавам през последната седмица и, за съжаление, отговорите са отчайващи. Как така стана, че на всеки кабинет с най-големите букви е написано, че преди прегледа се плаща потребителската такса от 2.40 лв. Как така стана, че по-важно е да се осигури пътека за близкия колега-лекар, вместо да се насочи пациента към ПОДХОДЯЩИЯ специалист. Как така стана, че като пациенти не можем да се доверим на препоръките на лекаря. Съжалявам, дами и господа лекари, но ви нямам доверие (вероятно има причина за това). Не е ли абсурдно в рамките на 1 седмица да ми бъдат поставени 2 коренно различни диагнози (интересно е и това, че нито един от двамата лекари дори не спомена за възможността ядрено-магнитен резонанс, с който може по категоричен начин да се постави точна диагноза).

Понеже по принцип съм оптимистка, надявам се моя случай да е изключение, отношението на лекаря към Пациента преобладаващо да е персонално и всички действия и препоръки на лекаря да са следствие от желанието да се направи най-подходящото и най-доброто. Надявам се, но някак си не вярвам…

Пътувам в маршрутката на път за офиса, минава 9, задръстено. В близост около мен седят 4 момичета и си бърборят. Заслушвам се неволно в разговора, от който се разбира, че са студентки, отиват на изпит и се притесняват, че закъсняват.  Едното момиче казва, че съжалява, че е подценила този предмет.  Дотук – всичко нормално. Следващата реплика обаче, от друго момиче, е: „Какво значи подценила?“ без ни най-малко притеснение. Докато се възмущавам наум как може някой на над 18 години да не знае какво значи думата „подценявам“, на момичето му обясняват значението на думата и разговора преминава към темата на изпита.  Разбирам, че отиват на изпит по „Фонетика“, което със сигурност значи, че са студентки по някаква хуманитарна наука, от което става още по-абсурдно незнанието на значението на една най-обикновена дума.

Разбирам, че всеки университет се бори (в буквалния смисъл) за студенти, защото от това зависи бюджета му, но, господа управници, не трябва ли да има поне елементарни изисквания, минимално необходимо ниво на знания за тези, които прекрачват прага на университета. По неофициални данни едва 20% от студентите наистина полагат усилия и имат желание да учат. За останалите студентството е просто повод да дойдат в София, да се отърват от скуката на село и от родителското тяло. Тъжно е.

Пази ни Боже, да не ни се случи нещо, че няма да се намери кой да се отзове.  Толкова дебели ли са станали черупките ни, та въобще да не усещаме съпричастие към околните. Дори нерядко ми се е случвало някой съвсем нарочно да се прави на ударен, на не чул, на не видял, само и единствено да не се мине с нещо да му се наруши спокойствието. А нерядко вниманието към човека наоколо е само един жест, само едно подаване на ръка. Кога станахме толкова стиснати, къде изчезва човешкото…

Изглеждаше така, като че ли е помъкнал всичките си учебници. Помислих си: „Защо някой ще носи всичките си учебници вкъщи в петък? Трябва нещо да не е наред”.

Бях си планирал чудесни почивни дни (събирания с приятели, малко игра на футбол за неделя следобяд), така че поизпънах рамена и закрачих към къщи.

Както си ходех, видях група деца, които вървяха към Кайл. Нахвърлиха се върху него, бутнаха учебниците от ръцете му и го повалиха в калта. Очилата му полетяха и паднаха в тревата на около три метра от него. Той вдигна поглед и видях ужасна тъга в очите му. Страшно ми дожаля за него. Приближих се, докато той пълзеше по земята и търсеше опипом очилата си и видях сълзи в очите му.

Подадох му очилата и му казах: „Тези са големи загубеняци. Остави ги.”

Той ме погледна и каза само: „Благодаря ти!”

Имаше огромна усмивка на лицето му. Беше една от онези усмивки, които изразяват истинска благодарност.

Помогнах му да вдигне учебниците си и го попитах къде живее. Оказа се, че е съвсем близо до нас, така че се учудих, че досега не съм го виждал… Каза ми, че преди това е бил в частно училище. Никога не бях общувал с някого, който е бил в частно училище!

Вървяхме заедно по целия път до вкъщи и аз носех част от учебниците му. Оказа се, че е много готино момче. Попитах го иска ли да поиграе футбол с мен и моите приятели, той каза: „Да”.

Размотавахме се заедно през двата почивни дни и колкото повече опознавах Кайл, толкова повече го харесвах, а и моите приятели мислеха същото за него.

Дойде понеделник сутрин и ето го Кайл отново с огромната купчина учебници. Спрях го и му казах: „Виж, човече, ще направиш страшни мускули, ако разнасяш тези учебници всеки ден!” Той просто се разсмя и ми връчи половината.

През следващите четири години Кайл и аз станахме първи приятели.

* * *
През последната година в гимназията започнахме да мислим за колежа. Кайл реши да се запише в Джорджтаун, а аз в Дюк. Знаех си, че винаги ще сме приятели и разстоянието няма да е проблем за нас. Той искаше да стане лекар, а аз мислех за бизнес или футболна стипендия.

Кайл беше избран да произнесе речта при завършване на випуска. Аз го дразнех през цялото време и се радвах, че не аз съм този, който трябва да говори пред всички.

Дойде денят на дипломирането, видях Кайл. Изглеждаше страхотно. Беше едно от онези момчета, които наистина откриват себе си през годините в гимназията. Беше се източил и заякнал и изглеждаше наистина супер с очилата си. Имаше повече срещи от мен и всички момичета го харесваха. Човече, понякога го ревнувах! Това беше един от онези дни.

Виждах, че е нервен заради речта, която му предстоеше, така че го тупнах по рамото и му казах: „Ей, умнико, ще се справиш!” Той ме погледна с един от онези погледи (с истинска благодарност), усмихна се и каза: „Благодаря”.

Прокашля се и започна речта си.

„Завършването на гимназията е времето, когато благодарим на онези, които са ни помогнали да преминем през тези години – родителите, преподавателите, близките, може би треньорът… но най-много на приятелите. Искам да ви кажа, че това да бъдеш приятел на някого е най-големият подарък, който можеш да му направиш. Сега ще ви разкажа една истария”.

Гледах невярващо приятеля си, който разказваше за първия ден, когато се срещнахме. Той бил решил да се самоубие през онази събота. Разказваше как разчистил шкафчето си в училище, така че да не се налага майка му да го прави след неговата смърт.

Погледна право към мен и леко се усмихна.

„За щастие бях спасен. Моят приятел ме спаси и непоправимото не се случи”.

Една въздишка се изтръгна от присъстващите, когато това красиво и популярно момче разказа пред всички за този момент на слабост в своя живот. Видях майка му и баща му, които гледаха към мен с усмивки на благодарност. До този момент не бях осъзнавал дълбочината на случващото се…

НИКОГА НЕ ПОДЦЕНЯВАЙТЕ СИЛАТА НА СВОИТЕ ДЕЙСТВИЯ!

С един малък жест можете да промените човешки живот – към добро или към лошо… Всички ние сме свързани и си влияем взаимно по един или друг начин.

Всеки има две възможности за избор:

1) Да изпрати тази история на своите приятели или

2) Просто да я изтрие и забрави, все едно не е докоснала сърцето му.

Както виждате, аз избрах първият вариант.

Приятелите са онези, които ни изправят на крака, когато сме забравили, че можем да летим.

Няма начало и край.

Вчерашният ден е история.

Утрешният ден е загадка.

Днешният ден е подарък.

Сега е Международната Седмица на Приятелството. Покажи на приятелите си, че държиш на тях.

Надали ще отворя друга книга от този автор.