Тинтири Минтири

Изцяло подкрепям въвеждането на електронно (дистанционно) гласуване,  и призовавам всички да подкрепят въвеждането му на референдума на 25.10.2015 г. Няма да изтъквам аргументи, защото други са го направили доста по-добре, отколкото аз бих могла:

Делян Делчев: Емоционално за електронното гласуване

Божидар Божанов: За електронното гласуване

Тръгнахме на най-обикновено еднодневно леко походче през популярните Вазови пътеки и през световно неизвестния връх Сърбеница (1479 м) с крайна дестинация Искрец или Церово (според случая). Освен че беше слънчев, много горещ за септември ден, и че малко съжалявахме за нереализираната възможност да се качим на висока планина в това хубаво време, планирания преход не предвещаваше някакви особени емоции. Бяхме настроени по-скоро за разходка с изгледи, на които да се любуваме. Около 8.30 сутринта благополучно пристигнахме на гара Бов с пътническия влак от София. Ден – голям, до последният влак от Своге до София разполагахме с цели 12 часа.

Скакля

Тръгнахме по Вазовите пътеки, водещи до водопада Скакля. Те преминават през регулирана вилна зона и голяма част от пътеките са всъщност улици, именувани по подходящ начин: ул. Иван Вазов, ул. Дядо Йоцо. Възникналата по пътя идея да хапнем и починем на водопада се провали – нямаше никакъв водопад, само скали. Дори се стигна до абсурдната ситуация една от нас да накара останалите да се заслушаме, щото й се счуло че някъде капе капка. Е, хванахме се! Слухтяхме в мълчание известно време, но нищо не се чуваше – пълна суша.

Изглед от с. Заселе

Решихме да почиваме по-нагоре някъде, където има хубава гледка. Така и направихме. Село Заселе е невероятно място върху скалите, поне 500 м над Искърското дефиле. С такава гледка се живее 100 години… Даже ми се прииска да имам къща там. Знаете, в малките села, особено отдалечените от големия град, времето тече по друг начин, направо изпадаш в нещо като безтегловност. Тъй като не се предвиждаше голям преход (1 час до върха и 2 до 3 максимум часа слизане), не бързахме особено. Минаваше 12 часа, когато тръгнахме от Заселе. До Зимевица вървяхме по шосето, от където ни упътиха как да стигнем до върха. Пътека и маркировка няма. Водачката ни разполагаше с карта от преди 30-ина години на Западна Стара планина (и аз имам същата, но не я носех), просто по-нова не е изадвана, на която едва ли можехме да се доверим особено. По-нагоре срещнахме един овчар, който ни посъветва да минем през гората, защото през по-откритата част тревата е много висока и трудно се върви. Оказа се прав, дъбовата гора беше идеално проходима, а и водачката ни добре се ориентира как да заобиколим скалите. След малко емоции около следи от големи лапи в гората и един подхлъзнат камък, който изгрухтя точно като прасе, доволни пристигнахме на върха. Овчарят ни беше казал, че даже с лазене ще слезем до Искрец за 3 часа. Времето беше с нас – позволи ни да си починем на върха, като скри слънцето и не беше така горещо.

Около 14 часа тръгнахме надолу. Хванахме един черен път, по който могат да минават явно само високопроходими автомобили. Посоката беше запад. Когато вървиш по път, който изглежда единствен наоколо, не се напрягаш особено за посоката. Така бая си повървяхме в сладки приказки за екскурзии по европейските столици, глухарчета, работа, зодии и прочее (за мъже май не се отвори дума). Опааа! Изведнъж водачката ни обръща внимание, че пътя по който вървим, води до друг връх и ни връща пак към Бов. Вече явно много сме се отклонили на северо-запад. Не е ясно точно къде се намираме, защото маркираните на картата пътеки въобще не съответстват на настоящата действителност. Изоставихме пътя и тръгнахме на юг, може би по-скоро югоизток из тревуляци, трънки и глогинки. Наоколо се виждаха само баирчета. Идеята беше да стигнем на върха на южното хълмче и оттам да се ориентираме накъде е Искрец. И, изненадаааа! От върха на южното баирче пак се виждаха само баирчета, хайде към следващото. Водачката се стараеше да ни води по билото, тъй като долу в ниското има гори, които отдалеч не можеше да се прецени дали са проходими, а и слизане до ниско и качване после е по-уморително.

Вече бяхме вървели почти 3 часа без спиране по слънце, свършваше ни водата, а въобще не беше ясно къде точно се намираме и колко трябва да вървим още. Всъщност, беше ясно че има още много за ходене… Гледката от поредното хълмче най-после ни разкри част от населено място в далечината в посока юго-запад – ако е Искрец, върнали сме се прекалено много на изток, или е Брезе – 5-6 км северозападно от Искрец. За да минем по билото на следващия южен хълм и да хванем черния път на него, трябваше да заобиколим още на изток. Вече не говорехме много. Водачката си знае – млъкне ли групата, значи ни е налегнала умората. На качване едното момиче мрънкаше, че щял да е много малък прехода. Е, на ти сега – точно каквото си го поръча!

След още един хълм и още едно препятствие – непроходима гора, която отнякъде трябваше да се заобиколи и благодарение на водачката беше реализирано благополучно, хванахме черния път и се поуспокоихме. Тук таме около нас започнаха да се появяват вили. В най-подходящия момент, когато вече бяхме много жадни и уморени, както се случва само по филмите, ни срещна една възрастна жена, която ни даде да пием вода и ни показа по-кратък път.

Изтощени, издрани, обезводнени и нажилени стигнахме заветния цивилизован път може би в Брезе в 19:10 часа. Последният влак от Своге за София е в 20:30, но как ще стигнем до там. На следващия ден всички трябваше да сме на работа. Известно ни е, че връзка със Своге може да се направи най-късно до 19:30 от Искрец. Обсъдихме и възможността за маршрутка от Своге. Зорът беше да се доберем до Своге. Явно щеше да се търси превоз на стоп. Четири сме, лека кола надали би ни взела. Питахме в крайпътно заведение има ли превоз до Искрец и колко е пътя дотам. Непринудено изненадана от въпроса, девойката отговори: „Ама ви е сте в Искрец!“. Това наистина си беше приятна изненада, напрежението изведнъж падна и всички се развеселихме. Благополучно хванахме рейса до Своге, а после и влака. Пропуснахме само традиционното хапване с бира след прехода.

Вече се оглеждам за смартфон с GPS…

Етикети: поход

Наскоро преминах към Window 7 и реших, че трябва да обновя с по-нова версия и добрия стар Zend Studio 5.5 – прекрасна среда за разработка на PHP проекти. Zend Studio 8 се оказа УЖАСЕН. Първо, след инсталацията, без да попита, реши че трябва да сканира всички файлове от проекта и да ги тества за невалиден код или Бог знае какво. В подпапка на проекта ми обаче, се намират изображенията на уеб сайта – електронен магазин с 10 хил продукта, и три пъти по толкова снимки. Чинно изчаках да свърши процедурата. После успях да изключа папката с изображения от проекта.
Следващата изненада беше, че всички дефинирани проекти ти „висят“ на таблото. Не може да си отвориш един проект и да виждаш само неговите файлове. Въобще работата с проекти е коренно променена. Във версия 8 когато затвориш проект, не се запомня с кои файлове е работено последно и при следващо отваряне на проекта трябва отново да си настройваш работната среда. Аз работя обикновено по няколко нямащи нищо общо помежду си проекта, за всеки от тях има определено количество файлове, които най-често ползвам/променям. При Zend Studio 5 беше достатъчно да отвориш проект и работната среда се инициализира във вида в който е била оставена. Докато при Zend Studio 8 се запомня само работната среда, която е била последно активна при предходното използване на продукта.
Черешката на тортата, обаче, е че при най-простата операция File->New, трябва да цъкнеш още два пъти, за да определиш какъв точно аджаба тип файл искаш да се създаде, и забележете, трябва задължително да кажеш към кой проект да се прикачи и да му дадеш име, за да се запише на диска. Няма НИКАКЪВ начин просто да си отвориш  бял лист в Zend Studio 8 (за да си поставиш, например, някакъв текст от клипборда).
Така безславно и окончателно се разделих с продукта Zend Studio, без въобще да имам каквото и да е желание да разучавам какви „екстри“ има в новите версии.
И преминавам към нова марка…

Етикети: решение

Самостоятелното ни пътуване до Истанбул беше с главна цел посещение на концерта на Бон Джоуви, които пропуснаха България като дестинация в тазгодишното си турне (и с основание). Групата ни от 7 души имахме среща в предварително резервиран евтин хотел ($30 на вечер с включена закуска), като двама пътуваха с кола, а останалите 5-ма избрахме самолета. Всичко беше организирано предварително: билетите за концерта и самолета закупени 2 месеца по-рано, хотелът – проверен, организиран трансфер от летището до хотела и обратно, здравни застраховки, обменени в България турски лири, уговорка с наш тур оператор, чийто транспорт да ползваме до стадиона и обратно, и не на последно място – въоръжение от кафе, ядки и кашкавал.

Въпреки, че бяхме подготвени доста добре, бих казала, Истанбул ни поднесе немалко изненади. С насмешка се отнесохме към „тъпите англичани“, с чийто оплаквания по повод екскурзиите им до Истанбул е пълен нета, как са били измамени в цената на таксито, ресторанта, кафенето, търговеца и т.н. Какво пък толкова, ние можем да се оправяме с тези неща, а пък те (англичаните) като живеят в прекалено организиран свят, затова ги лъжат. И така пристигнахме със самочувствие и настроение.

От моята гледна точка, за това което видяхме за 3 дни, не бих могла да използвам силни прилагателни за описание на Истанбул, освен „огромен“. За миниатюрните мащаби, с които сме свикнали да живеем и мислим в България, това място си е стресиращо голямо. Мен лично ме дразнеше тъпканицата – много хора и то навсякъде, навсякъде, навсякъде. Постоянно се притеснявахме някой от групата да не се загуби, затова вървяхме на не повече от няколко крачки един от друг. Честно казано, от краткия ни престой в Истанбул не открих никакви външни белези на факта, че Турция е 6-та икономика в Европа и, ако не се лъжа, е една от Г20. След екскурзията до Истанбул по-високо оценявам околната среда в София с нейната организация.

Първата изненада ни споходи още с кацането на самолета. На летището трябваше да ни чакат с табела, за да разпознаем бусчето, което бяхме наели за да ни превози до хотела. Някакъв се опита да се направи на човека, който ни чака, като с догадки се нагаждаше, така че да захапем въдицата. Не му се получи, за наше щастие. Намерихме „нашия човек“ и доволни се натоварихме на бусчето. Шофьорът беше много учтив, помогна ни за багажа, оказа се, че знае български. Пристигнахме в хотела. Набързо бяхме стоварени заедно с багажа, патронът на групата ни плати за услугата (56 евро) и шофьорът по живо по здраво си замина. Пет минути по-късно разбрахме, че сме стоварени пред друг хотел, намиращ се на около 20 минути с транспорт от нашия. Ужас! Рецепционистът прекалено бързо ни органицира превоз с такси, което щяло да ни излезе 15 турски лири, само че ние бяхме 5-има с багаж, което автоматично значи поне 30 лири за 2 таксита. Всичко стана много съмнително, и имайки едно наум, че впоследствие цената от 15 лири може да стане 15 евро, че таксито може умишлено да заобиколи повече, така че сметката да стане по-голяма, решихме да се придвижим с трамвая. От 5 километра си личеше, че сме тук за първи път и че сме неориентирани – най-подходящата цел за бърза печалба. Дотътрихме се с куфарите до трамвайната спирка и щастливо зачакахме патрона на групата да закупи жетони. Междувременно започнахме да забелязваме, че трамваите са доста начесто, но въпреки това, сташно натъпкани. След отваряне на вратите никой не прави път на слизащите, а чакащите на спирката веднага започват да се качват. (До края на посещението ни въобще не разбрах как функционира тази схема с качването и слизането). За 4-5 минути на спирката се събираха по 30-50 души. Ами сега? Как ще се качим с този багаж, при това едновременно и петимата, и така че да не се изгубим. При втория опит ни се получи. Закачката с погрешния хотел ни струваше 2 часа и 10 лири – тънко минахме.

Забележителностите

Краткотрайният ни престой наложи да изберем посещение на едва няколко забележителности. Според мен не трябва да се пропуска джамията „Султан Ахмед“ или т. нар. Синя джамия. Посещението в нея е без входна такса, ако някой ви поиска такава, ви лъже. На излизане по желание може да оставите някаква дребна сума като дарение, срещу което ви се предоставя билет. Посещението в Синята джамия трябва да е съобразено с мюсюлманските ритуали, тоест не е разумно да предвидите разглеждането й в петък по обяд, тъй като тогава се провежда молитва и в джамията се събират много хора.

Синята джамия

Разходката с корабче по Босфора (около 15 евро на човек) е също много интересно преживяване и горещо го препоръчвам. Пътешествието трае около час, като корабчето минава в близост до европейския бряг в едната посока, и до азиатския – в другата. Освен 2-та висящи моста над Босфора, единият от които е на четвърто място по големина в света, могат да се видят дворци от времето на Османската империя, както и съвременни атракции. Една от тях е комплекс за развлечения с басейн, построени върху единствения естествен остров в Босфора. Комплексът е притежание на футболния клуб „Галата сарай“ и входната такса е около 50 лири, като всичко останало се заплаща вътре допълнително. На азиатския бряг има предимно къщи на новобогаташи. По време на разходката по Босфора видяхме много преминаващи кораби, тук е направо тъпканица от кораби, и някои са доста големи. Всъщност, досега не бях виждала толкова големи кораби.

В близост до остатъците от крепостната стена на Византийския Константинопол се намира музей, подобен на нашата Панорама в Плевен. Тамошната Панорама е посветена на завладяването на Константинопол от турците през 1453 г. Интересно е, но може и да се пропусне (входът е 10 турски лири).

Панорамата

Другата забележителност, която решихме да посетим, е двореца „Топкапъ сарай“ – жилището на султаните, като изключим последните 6 от тях, които са живели в новия дворец „Долмабахче“, построен от европейски архитекти в европейски стил. Топкапъ сарай се състои от множество сгради и градини, вероятно за времето си е бил супер лукс. За поклонниците на исляма има много ценни вещи – отпечатък от стъпката на пророка Мохамед, негова тояга, кафтан на дъщеря му Фатима и тем подобни. Харемът е облицован отвътре изцяло с фаянсофи плочки в синьо, подобни на тези в Синята джамия. За съжаление, няма изложени вещи и мебели в свободните за посещение помещения, та не може да се придобие представа за организацията на живота по онова време. Дворецът ще е интересен за посещение само с екскурзовод. Входът е 20 лири, отделно се плаща за харема още 15 лири. Все пак, ако решите да го посетите без организация с група, направете го в делничен ден, отделете си повече време, носете си храна и напитки. Заслужава си да поостанете в градините и да се насладите на панорамата към Босфора, която предлагат терасите.

Не успяхме да се класираме за „Света София“, църквата „Свети Стефан“, дворецът „Долмабахче“ и т. нар. Цистерни. Нищо, следващия път (ако има такъв).

Към посетените забележителност ще прикача и вечерята в ресторант Gar с програма с местни танци и кючек. В едно хале ни бяха събрали около 300 души от най-различни националности – всички бяхме туристи, сервираха ястия по куверт, достатъчно за да се нахраниш, но без да преяждаш. Програмата не беше на най-високо професионално ниво. Ако трябва да обобщя – биваше, но за 28-те евро на човек за мероприятието, очаквах повече.

Много приятно изживяване беше посещението на традиционно турско кафене с пушене на наргиле. В наргилето слагат някакви специални аромати, в нашия случай беше портокал. Толкова ми хареса, че за първи път от 15 години отново изпитах желание да пуша.

Хотелът

Хотелът не ни поднесе изненада. Две звезди, в близост до центъра ( а може би си е в чистия център), рецепционистите бяха доста учтиви (жени не работят), закуската беше добра. Като изключим пренебрежимите подробности с овехтелия мокет и мебели, всичко беше на 6. Всеки ден сменяха кърпите. Нищо не ни изчезна. Стаите бяха със собствена баня, климатик, малък хладилник, телевизор. Срещу $30 на човек на вечер в стаи с 2 или 3 легла. Не само в хотела, но и във всички тоалетни на обществени места (в ресторанта, на стадиона, в музея) тоалетните чинии в горната задна част са снабдени с чучурче за вода за подмиване .

Магазините

В околностите на нашия хотел (на 3 спирки от Синята джамия и на 1 спирка от Капалъ чарши), на Лалели, денонощно кипеше търговия. Нещо като Илиянци и Женския пазар в София. Повечето предлагани стоки ги класифицирам в графата „боклуци“ – обувки за еднократна употреба, фалшиви Adidas, LaCoste и т.н. Навсякъде се продава диня на парче с незнайно колко кацали върху й мухи. Търговците направо те дърпат, за да ти привлекат вниманието. Не бих казала, че е приятно, нито пък цивилизовано. В магазините стоката е на по-високо ниво (предполагам). Изключение е да видиш жена да продава, дори в магазините за дамско облекло. Руските туристи явно са доста тачени, тъй като изобилстват табели „Скидка“ и всякакви надписи на руски. Почти никъде, обаче, няма посочени цени. Те се определят от външния вид на купувача и от това на какъв език пита за цената. Най-евтино излиза да питаш на руски. С уличните търговци задължително трябва да се пазариш, в противен случай е сигурно че ще платиш повече за нещо, което струва по-малко.

Капалъ чарши

Късно вечер на същите улици излизат други търговци. Животът продължава да кипи, тъй като е по-прохладно и градският транспорт работи до късно или денонощно (видяхме да се движи трамвай половин час след полунощ). Вечерните цени да доста по-ниски от дневните.

Минахме и през Капалъ чарши. Много голям пазар с изложено голямо количество злато и мнооого хора.

За който сравнява само с България, Истанбул може и да е една по-различна гледна точка. Не съм пътувала много, но за първи път ми се случва да попадна в чужда държава, без да се чувствам на ново, непознато място (като изключим мащаба), по-скоро в някаква провинция.

Концертът

Концертът на Бон Джоуви беше УНИКАЛЕН. Повтарям се, но такова нещо в България не може да се случи. Стадионът (Тюрк Телеком Арена), организацията, публиката, озвучаването, настроението, всичко беше перфектно. Всичко около концерта и стадиона сякаш беше един съвсем различен свят от това, което виждахме по улиците на Истанбул. Бон Джоуви се раздаде за публиката, пя повече от 2 часа и половина и как така в нито един миг не се усети в гласа му, че се е изморил. Абсолютно усещаше публиката и успяваше да ескалира емоцията, получи се страхотно шоу. Най-отговорно заявявам, че не бях участвала досега в такъв концерт.

Приятелите ми (музиканти по професия) многократно са ми казвали, че в България не може да се получи качествен концерт не просто защото нямаме подходящо място, но най-вече защото имаме проблем с озвучаването. Дори в зала 1 на НДК не успявават да се справят (моето ухо не е претенциозно, и въпреки това усеща недобрия звук, представям си каква е разликата за музикантското). Дали е заради липса на професионализъм или е друга причината – не е ясно.

На стадиона имаше повече от 40 000 души (може да са били и към 60 000, не мога да преценя), но заради много добре направената организация, това въобще не пролича. За не повече от 10 минути успяхме да излезем след концерта и то съвсем цивилизовано. Само като си припомня миналогодишния концерт на Елтън Джон на стадион Локомотив, където над 20 000 души трябваше да излезем през 1 изход, което костваше повече от половин час възпрепятстваща дишането бутаница, разбирам колко сме зле в това отношение.

Едва след като се прибрахме в България разбрахме, че концертът, на който присъствахме, е бил първия провеждащ се на новооткрития в началото на тази година стадион.

Административни детайли

Придвижването не е много лесно. Хотелът ни беше в близост до трамвай, както вече споменах, на 3 спирки от Синята джамия. Жетонът за трамвая е 2 турски лири и се купува от автомати, които приемат както монети, така и банкноти. Трамвая минава на всеки 4-5 минути, но винаги е претъпкан. Носете си личната карта, която да покажете при проблем, защото в хотела вземат паспортите (дааа, не се чудете!) при настаняване и ги връщат при напускане.

Внимавайте, когато задавате въпроси на местните (особено наетите в теристическия бранш). Независимо на какъв език е отправен въпроса, ако не знаят/не искат/не могат да отговорят, отговарят утвърдително. Заблудиха ни няколко пъти.

Важни съвети за тези, които отиват в Истанбул за първи път:

- Плащайте в турски лири. В краен случай може в долари. В никакъв случай в евро.

- Питайте за цена предварително (в турски лири) и щом ви я кажат, плащайте веднага. В по-късен момент е много вероятно цената да е друга. Изпързаляха ни грубо в една сладкарница, където когато попитахме за цената на поръчката, ни отговориха че общо ще е 16 лири, а впоследствие ни поднесоха касова бележка за 26 лири. Въобще, ако уговорите цена, а ви кажат: „Добре, седнете, плащането после“, се пригответе лирите да са станали долари или евра или нещо в този смисъл.

- Не използвайте английски език. Едно „How much?“ е доста по-скъпо от „Сколько стоит?“.

- При всяка възможност споменавайте, че сте българи. Ако отсреща ви нарекат „комшо“, ще получите по-добрата цена/услуга/отношение

- За предпочитане е да изберете работен ден за обиколка на забележителности (музеи). В почивните дни е голяма тъпканица и нищо не може да се види

- Ако за първи път отивате в Турция (без да броим почивките all-inclusive), горещо ви препоръчвам да ползвате туристическа агенция. В противен случай се пригответе „да изядете дървото“.

- Ако сте любители на кафето, носете си разтворимо кафе и бързовар. Кафето е скъпо удоволствие в Истанбул. Не казвам, че не трябва да се пробва, но за „пристрастени“ като нас (количество по няколко пъти на ден) щеше да коства поне по 20-30 лири на човек допълнително.

- Пийте само минерална/бутилирана вода. Евтина е, има я на всяка крачка.

- Събота и неделя не са подходящи дни за разглеждане на забележителности, защото има прекалено много хора. Под много имам предвид, например, колкото има у нас в метрото в час-пик.

Етикети: море, поход

Етикети: България в ЕС, песимизъм

Както прочетох в някакъв форум, Близу всъщност май не е толкова близо…

Този вече мега кабелен оператор не може да си управлява услугите. Поддръжката им е под всякаква критика. Не можеш да се свържеш с никого освен с Контакт центъра, а там са сложени някакви хора, които са научени да отговарят с 10-ина клишета:

Да, ще предадем на колегите за проблема;
Да, ще ви се обадим;
Да, колегите работят по въпроса;
Да, предадено е на колегите;
Да, по договор отстараняването на пролбема е до 72 часа и т.н. и т.н.

Сигналите за проблем сякаш потъват вдън земя… И фирмата е някак си анонимна, тези с които говориш и които те обслужват нямат имена. На искането да ти дадат някакви контакти на компетентен по даден въпрос служител се отговаря с обяснението, че кол центъра е обратната връзка за клиенти и точка.

От почти година ползвам в София комбинираната услуга кабелна телевизия + телефон (договорът е с Кейбълтел), като услугата телефония е с БЕЗОБРАЗНО качество още от самото начало. На практика може да се каже, че нямам телефон, поне веднъж на 2 месеца въобще няма сигнал и проблемът се отстранява след поне 3 обаждания в Контакт центъра за не по-малко от 2 денонощия. За последния месец около 1/3 от времето не е имало телефон. Опитах се да инициирам прекратяване на договора преди изтичане на срока – насочват те да подаваш жалби, които са без каквато и да е стойност, защото според общите условия те трябва да им отговорят в едномесечен срок, и какво от това ако (дали) получиш отговор, качеството на услугата ще се промени ли? Дълбоко се съмнявам.

Не съм ползвала, нямам и намерение да ползвам цифровата им телевизия, представям си какво е качеството на услугата. Горещо съветвам всички въобще да не се ангажират с договори с Близу. Всяка друга алтернатива е по-добра.

Ако у някого се пробужда някаква потребност – води ли към нещо добро старанието ни да заглушим тая му потребност? Как е според тебе? Не е ли тъй? Не, такова старание не води до нищо добро. То води само до това, че потребността добива прекалено голям размер – то е вредно или пък взема фалшива насока – а това е и отвратително, или заглушавайки се, заглушава в себе си и живота – това е жалко.

Цитат от „Какво да се прави“ на Чернишевски

Обикновено възприемам и се наслаждавам изцяло на хубавите мисли, казани от достойни за уважение хора, но в конкретния случай има едно АКО. Да, не трябва да се възпрепятства осъзнаването на потребност у другите, но не трябва и да се насърчава. Но осъзнатата потребност у индивида, който я е установил в себе си, може волево да бъде потисната в името  на нещо друго по-важно за него. Не правим ли постоянно компромиси заради хората, които обичаме. Обратното си е чиста проба егоизъм. Прекомерните компромиси, обаче, водят до емоционална недостатъчност (от опит го знам). Или, както казват будистите, всяка крайност е вредна.

Не са ли се проваляли винаги досега всички опити за насилствено налагане отвън на определен режим/държавно устройство върху дадено общество, който режим уж е много хубав, но явно не отговаря на потребностите на това въпросно общество, което си има собствени ценности, морал, виждания. Рано или късно. Когато, обаче, промяната е инициирана отвътре, има шансове за успех, това го е доказала историята с резултатите от гражданските войни и революциите.

Всъщност руския социалистически модел се е зародил спонтанно след премахването на крепостничеството, когато производителността спада наполовина, и основен въпрос за по-образованите става какво устройство да се приложи, за да се постигнат по-благоприятни икономически резултати. И според мен, този модел се провали именно защото държавното управление (не само в СССР, но и в целия соц. лагер) беше приело политика на възпрепятстване на осъзнаването на потребности. А в Китай как се справят – и идейка си нямам, там мащабите са огромни, трудно асимилируеми от човек живял само в малка незначителна страна като нашата, където всичко е толкова миниатюрно, включително мисленето (не се удържам да не довърша изречението с „на министър-председателя“).

На бележката, обозначаваща кога книгата трябва да се върне в библиотеката, последната обозначена дата преди моята е 15.03.2000 г. (да, не съм сбъркала, от преди 10 години!). Разбирам, че темата е прекалено далечна от забързаното ни ежедневие, но все пак е жалко, че никой толкова време не е прочел прекрасните разсъждения в нея.

Етикети: фрази

Преди месец усуках коляно на ски и до миналата седмица се самолекувах – няколко дни отпуск, няколко дни ходене на работа с такси и щеки, от 10-ия ден след травмата поне два пъти дневно гимнастика за раздвижване на коляното и диета. Когато придвижването ми стана по-свободно реших все пак да попитам „професионалистите“ аджаба какво ми е положението и оттук нататък какво предстои – ще мога ли да ходя по планините както досега, доколко мога да товаря коляното и други подобни въпроси, доста занимаващи ме напоследък.

След получени немалко съвети и препоръки на тема кой е по- по- най-, отидох на преглед при едно от „светилата“ в областта на коленните травми (няма да споменавам имена). След като обясних с 2 изречения кога къде и какво ми се е случило, докторът ми врътна крака по особен начин и без никакво колебание постави диагноза скъсана предна кръстна връзка и обясни, че ако искам да спортувам (включително трекинг) трябва да се подложа на операция, че може и да не се оперирам, но това означава ограничени възможности на живота. Резултатът от прегледа ме травмира още толкова психически, та вече бях с 2 травми.

Реших да потърся второ мнение, този път с направление през здравната каса (не ми се даваха още 40 лв.). Личната ми лекарка ми даде направление и попита къде ще се преглеждам, на което аз споделих, че съм решила да бъде в ортопедията в Горна баня (приятели ме насочиха там, като възможно най-доброто място). Джипито успя да ме убеди, че ортопедът в тяхното ДКЦ е много добър и последвах съвета й да се прегледам при него, за което впоследствие горещо съжалих. Въпросният доктор, по скромното ми мнение, беше абсолютно безсилен да предположи каквото и да е, като след няколко разкарвания нагоре-надолу, рентгенова снимка, сгъваници и разгъваници на коляното, почти ме обвини че симулирам, че едва ли не се чудя как да си запълня времето като ходя по доктори, и констатира „много хубави стави“ или по-скоро беше „да ти имам ставите“ (то друго не може да се види на рентгеновата снимка). Накрая попита дали ще правим физиотерапия. Еййй, докторе, аз съм дошла вие да кажете какво да се прави, аз досега се самолекувах, мога и сама да си продължа по този начин. Както и да е, получавайки заветното направление за физиотерапия, и той се опита да ме накара да си правя физиотерапията при тях, за да съм била под наблюдение???!!! Отказах – втори път ако ме бяха изпързаляли щеше да си е направо лекомислие.

Ще бъде нечестно ако не споделя, че в поликлиниката, която избрах за физиотерапията, отношението беше много добро, но пак станах свидетел на разговор за изпълнение на план/квота и тем подобни.

Какво се случва в здравната ни система и има ли я въобще. Машина за пари и направления ли е, за самосъхранение на гилдията, или и двете. Всички тези въпроси си задавам през последната седмица и, за съжаление, отговорите са отчайващи. Как така стана, че на всеки кабинет с най-големите букви е написано, че преди прегледа се плаща потребителската такса от 2.40 лв. Как така стана, че по-важно е да се осигури пътека за близкия колега-лекар, вместо да се насочи пациента към ПОДХОДЯЩИЯ специалист. Как така стана, че като пациенти не можем да се доверим на препоръките на лекаря. Съжалявам, дами и господа лекари, но ви нямам доверие (вероятно има причина за това). Не е ли абсурдно в рамките на 1 седмица да ми бъдат поставени 2 коренно различни диагнози (интересно е и това, че нито един от двамата лекари дори не спомена за възможността ядрено-магнитен резонанс, с който може по категоричен начин да се постави точна диагноза).

Понеже по принцип съм оптимистка, надявам се моя случай да е изключение, отношението на лекаря към Пациента преобладаващо да е персонално и всички действия и препоръки на лекаря да са следствие от желанието да се направи най-подходящото и най-доброто. Надявам се, но някак си не вярвам…

Етикети: България в ЕС, песимизъм, срам

Ако доброто има причина, то не е вече добро; ако има последица – наградата, също не е добро. Значи, доброто е извън веригата от причини и последици.

Цитат от „Ана Каренина“ на Л. Н. Толстой

Етикети: фрази